Еленът предпазливо ги наблюдаваше и за капитана беше ясно, че е дете на Дивото. Прекрасната му глава грееше от сила, дебели снопове сила, които — в ефирния свят на фантазма — сякаш свързваха огромното животно със земята, дърветата и света с помощна на изплетена от сила паяжина.
Капитанът премигна, а еленът се обърна и отмина, потропвайки по замръзналата земя. Обърна се, хвърли поглед назад, после удари с копито по снега, прескочи един повален вечнозелен храст и изчезна.
Гелфред падна на колене, а младият рицар внимателно подкара коня си през дърветата, наблюдавайки клоните по земята и над главата си, като се опитваше да призове способността си да вижда във фантазма, но без успех, както ставаше всеки път, когато сърцето му препускаше.
Еленът беше оставил следи и това окуражи капитана. Откри мястото, където бе стояло животното и ги последва до там, където то се беше обърнало, потропвайки по снега. Кобилата му се дръпна, а той я потупа по шията, за да я успокои.
— Не ти хареса тоя звяр, а, миличка? — попита той. Гелфред го догони, повел коня след себе си.
— Какво видяхте? — попита той. Гласът му звучеше почти гневно.
— Бял рогач с кръст на главата. Каквото видя и ти.
Капитанът сви рамене.
— Но защо и вие го видяхте?
Той се разсмя.
— Ех, Гелфред, толкова ли си свят? Да предам ли на девиците в Лони, че си се обрекъл на въздържание? Спомням си една млада жена с черна коса…
— Защо винаги се присмивате на светините? — попита Гелфред.
— Присмивам се на теб, не на светините — отвърна той и посочи към мястото, където еленът бе отъпкал снега. — Прекарай пръчката си над следите.
Гелфред вдигна глава към него.
— Простете ми. Грешен съм, не би трябвало да си придавам важност. Може би греховете ми са толкова ужасни, че между двама ни няма никаква разлика.
Звучният смях на капитана отново огласи гората.
— Може би изобщо не съм толкова лош, колкото си мислиш, Гелфред. Лично аз смятам, че на Бог ѝ е все едно, но понякога се чудя дали пък не е най-добре да престана да я съдя, защото просто има великолепно чувство за хумор.
Гелфред се сгърчи, а капитанът поклати глава.
— Гелфред, все още ти се присмивам. С Господ не се разбираме, но ти си свестен човек, който прави най-доброто, на което е способен, така че прости ми, че те дразня. А сега бъди добър и прекарай пръчката над снега.
Гелфред коленичи и капитанът потръпна при мисълта колко ли му е студено на коленете въпреки високите до бедрата ботуши. Ловецът прочете четири молитви на глас — три пъти Pater Noster21 и веднъж Ave Maria — и прибра броеницата в колана си. После вдигна очи към капитана.
— Приемам извиненията ви — каза той, извади пръчката, вдигна я и тя щръкна нагоре, сякаш я беше ударил гръм.
Гелфред започна да копае с голи ръце. Не му се наложи да продължи дълго. Показа се мъжки труп — беше умрял бавно, от стрела в бедрото, която бе прерязала артерия. Личеше си по изтеклата кръв, превърнала бричовете му в замръзнал ален монолит.
Всичките му дрехи бяха от небоядисана вълна — бежови, добре изработени. Носеше колчан, пълен със златни стрели с върхове от калена стомана. Капитанът ги извади една по една и ги изпробва в бронирания си ръкав.
Гелфред поклати глава — само стрелите струваха цяло състояние. В кесията на мъртвеца имаше стотина златни леопарда, хубав кинжал с кокалена дръжка, украсена с бронз и чифт прибори за хранене, а пелерината и качулката му бяха от същата небоядисана вълна.
Ловецът разтвори плаща му и измъкна верижка с емайлиран лист.
— Йесу наш! — възкликна той и седна.
Капитанът претърсваше снега, използвайки меча си като гребло и разравяше сухите клони под тънката снежна покривка. Откри лъка след минута — хубав боен лък, тежък, гладък и мощен, все още неповреден от контакта със снега. Гелфред намери стрелата-убиец, като използваше силата си с пълни шепи, пръскайки я все по-нашироко и по-нашироко. Разполагаше с трупа, кръвта и колчана и връзките бяха достатъчно силни — откриването ѝ беше въпрос на време, освен ако се намираше твърде надалеч.
Оказа се, че е до мястото, където се бяха отклонили от пътя, почти до следите им, заровена под петнадесет сантиметра сняг. По земята още имаше замръзнала кръв там, където убитият я бе изтръгнал от раната. Съвсем същата стрела като петнадесетте в колчана.
— Ммм — изсумтя капитанът.
Редуваха се да наблюдават гората, докато сваляха дрехите, верижката, ботушите, колана и ножа на трупа. Взеха му всичко.
— Защо не са го изяли? — попита Гелфред.
— Тук има достатъчно сила, за да изплаши всяко животно — отвърна капитанът. — Защо убиецът не е съблякъл трупа и не е взел стрелите? И ножа? — Той поклати глава. — Признавам, Гелфред, това е…