— Зад мен — каза капитанът. Беше се обърнал към оставените от тях следи и отново накара кобилата да се дръпне назад, за да прецени разстоянието.
— Слизам — каза ловецът.
— Млъкни.
Капитанът се бореше да овладее ума си достатъчно, за да влезе в стаята в спомените си. Затвори очи — принуди ги да останат затворени въпреки оглушителния тътен, който се носеше от върха на хребета.
Пруденция?
Тя стоеше в центъра на стаята с широко отворени очи. Той хукна към нея, взе протегнатата ѝ ръка и я насочи над рамото си.
— Катрин, Арес, Сократ! — извика капитанът, хвърли се към вратата, сграбчи дръжката и завъртя ключа, докато стаята се въртеше около него. Ключалката се отвори с прищракване, вратата се удари в бедрото му и го събори, а той тежко се стовари на мраморния под. Бризът беше леденозелен вятър, а от другата страна…
Рамото му подпираше вратата, а вихърът я блъскаше и го подмяташе по пода. Той се зачуди какво ли би станало, ако тя се удари в стената. Зачуди се дали би умрял в малката кръгла стая. Трябваше да приеме, че това е възможно.
„Аз командвам тук!“ — изрече той на глас. Подви коляно под себе си, сякаш се бореше с едър противник, използва ключа за опора и бутна вратата с рамо. Известно време имаше чувството, че бута ръчна количка в гъста кал. После усети, че вратата поддава — съвсем мъничко — но от тази малка победа силата му лумна като сигнален огън и той я затръшна, докато енергията му се простираше над реката като огромна паяжина.
Кобилата му се противеше, а чудовището бе изминало половината път от върха и се носеше по следите им, тежестта му трошеше клоните от двете му страни, а ноктите на краката му оряха земята, вдигайки буци пръст във въздуха. Капитанът не дръзна да го погледне в главата и насочи копието си, преценявайки момента на атаката.
Конете са сложно устроени животни — деликатни, капризни, а понякога извънредно опърничави. Дори в спокоен ден неговата скъпа ездитна кобила беше енергична и нервна, а сега изпитваше неистов ужас и искаше само да побегне.
Лъкът на Гелфред стреля с глухо изпукване, стрелата улучи изчадието точно под дългата зурла, а то изпищя и забави ход. Тридесет метра, дължината на тренировъчния двор в замъка на баща му. Трябваше да бъде абсолютно точен.
Адверсарият22 — капитанът не беше виждал такъв преди, но трябваше да приеме, че това е всеизвестният враг на човека — хукна с по-широки крачки, за да прескочи потока.
„Демон.“
Капитанът заби шпори в хълбоците на кобилата. Понякога конете са просто устроени същества. Неговият полетя напред. Адверсарият отново скочи, този път от брега на потока. Беше разперил широко ръце, а извитият клюн посягаше към лицето му. Докато прекосяваше реката, сякаш забави ход. Зачатъците на крила бясно плющяха зад гърба му, над покритата с грива глава стърчеше извит, подобен на шлем гребен, а докато се опитваше да разкъса фината мрежа от сила, която капитанът бе хвърлил над близкия бряг, демонът пръскаше слюнка. Тази пречка щеше да го задържи само за миг — той вече трошеше крехките окови както едро дете, уплашено и разгневено, раздира паяжина.
Капитанът улучи дясното око на чудовището с копието си, сякаш беше вражески герб или месингов пръстен на върха на въртяща се мишена. Врагът замръзна като насекомо, пронизано с игла и се опита да се дръпне, но острието се плъзна по издадената му вежда и се заби в меката плът, а здравата стомана счупи костта около очната кухина, набивайки върха все по-дълбоко, задвижвана от цялата тежест на коня и ездача му.
Дръжката на копието се строши, а краката на адверсария се сгърчиха и ноктите му се забиха в хълбоците на кобилата, отделяйки плътта и сухожилията от костите и раздирайки тялото на бедното животно, което цвилеше в агония. Силата на удара запрати капитана назад, конят се дръпна и ноктите го изкормиха, а вътрешностите му се посипаха на пътя.
Демонът стъпи на земята, разкъса остатъците от мрежата, извърна се от трупа на кобилата и младият мъж видя какви щети е нанесъл. Зърна бесния оранжев блясък на здравото око, което нямаше нито клепач, нито зеница. Беше пълно само с огън. И го виждаше.
Ужасът от присъствието му го удари като чук и за миг бе толкова бистър, че личността му се изпари и остана единствено страхът. Тогава демонът го нападна, вдигайки се на задните си крака, а после, като марионетка с прерязани конци, се стовари върху трупа на ездитния кон. На капитана му се повдигна, той се задави и повърна целия си стомах върху предницата на жупона. Накрая се разрида, увлечен от вълната на ужаса.