Глава пета
Магът Хармодий седеше в кулата, плътно заобиколен от книги и наблюдаваше как слънцето, което нахлуваше през високите прозорци, играе върху петънцата от прах. Април е дъждовен месец, но тогава идва времето и на първите силни, наистина топли слънчеви лъчи, когато светлината най-сетне има собствен цвят, собствено великолепие. Днес небето беше синьо, а в слънчевото островче би се стоплила дори котка. Хармодий имаше три.
— Милтиад! — изсъска той и един стар сив котарак му хвърли отегчено-безочлив поглед. Обкованият със злато жезъл на мага се стрелна напред и го побутна — мястото, което си беше избрал за спане, бе твърде близо до грижливо изрисуваните със син тебешир линии, покрили целия под. Животното се премести толкова, колкото бе дебела опашката му и презрително изгледа стопанина си.
— Аз те храня, клетнико — измърмори Хармодий.
Светлината продължаваше да се сипе през високите прозорци, пълзеше по измазаните с вар стени и разкриваше най-различни изчисления, записани с тебешир, сребърен или оловен молив, въглен и дори надраскани в пръстта. Когато изпиташе нужда да пише, магът използваше всичко, което му дойдеше под ръка.
Докато светлината бавно напредваше по стената, Хармодий усещаше хората в залите долу — слуга, понесъл поднос с еленско към вратата на господаря си; джентълмен и дама, почти свирепо отдадени на любовна среща, която гореше като малък огън точно под краката му — къде ли беше това?, положително на някое ужасно публично място; и кралицата, която грееше като самото слънце. Той се усмихна, когато случайно се докосна до топлината ѝ. Често наблюдаваше другите, за да убие малко време — единствено този фантазъм все още можеше да прави регулярно.
„Защо ли?“ — разсеяно се зачуди той. Тази сутрин обаче… Тази сутрин кралицата го беше помолила — беше го предизвикала — да направи нещо повече.
— Сторете нещо вълшебно, магьоснико! — каза му тя, пляскайки с ръце.
Хармодий изчака слънцето да пресече една от линиите, които беше начертал с тебешир и вдигна очи към група от фигури. После кимна и отпи от чаша студен чай, върху който се беше събрала прах — прах ли беше това? О, нали беше стъргал кости, за да боядиса мазнината. В чая му имаше стрити кости. Вкусът не беше особено противен.
И трите котки вдигнаха глави и наостриха уши. Светлината стана по-силна и блесна в едно малко огледало с гръб от слонова кост, на който бяха гравирани образите на Арес и на Телеца. После се стрелна по пода, съсредоточена в ярък лъч.
— Fiat lux!25 — изрева магът. Лъчът стана по-мощен, привличайки светлината наоколо си. Накрая котките потънаха в сянка, а той блесна като мълния, докато пробягваше над тебеширените рисунки, а после — през една леща, събирайки се в малката златна сфера на върха на жезъла му. Хармодий не забеляза това, но лъчът не я улучи точно в средата и част от него затанцува върху по-далечната стена, отчасти отразен от златния глобус, отчасти отблъснат от огромната енергия, която се просмукваше в самия жезъл. Силната светлина бързо плъзна нагоре, лизна позлатата на един триптих, който красеше бюфета и се удари в чаша вино, забравена там преди часове. После бързо пресече източната стена, изгаряйки по пътя си поне дузина от буквите на някакво заклинание, изписано с тайнствено невидимо мастило, скрито под боята.
Старият котарак се стресна и изсъска, а магът внезапно се почувства замаян, сякаш тъкмо го беше нагазила треска или сериозна настинка. Умът му обаче се проясни изведнъж, а жезълът заблестя с аура, която не можеше да се сбърка — светлината на предмет, който се изпълва със сила. Хармодий зърна лъча-беглец и сръчно премести огледалото така, че фокусът да пада право в жезъла. После тържествуващо плесна с ръце.
Котките се огледаха стреснато, сякаш никога преди не бяха виждали стаята му и отново заспаха. Хармодий се огледа.
— В името на Светата троица, какво стана току-що? — попита той. Не се нуждаеше от почивка — дори след такъв мощен фантазъм силата на Хелиос, събрана в жезъла му, го караше да потръпва от очакване. Беше си обещал, че ще изчака един ден… може би два… но изкушението бе твърде силно.
— Ха! — възкликна той и котките помръднаха с уши. От много години не се беше чувствал толкова жив. Извади тежък ленен парцал и избърса пода, унищожавайки всички следи от сложните тебеширени плетеници, които го покриваха като изпипана черга от Юга. После, въпреки възрастта и тежката си роба, той се отпусна на колене, въоръжен с бяла кърпа и стърга процепите между каменните плочи, докато от бледосиния тебешир не остана нито следа. Колкото и нетърпелив да беше, трябваше задължително да се отърве от всички остатъци от предишния фантазъм, преди да направи друг. Опитът го беше научил на това.