— Магьоснико, никога не съм виждала нещо толкова… прелестно! — каза тя и този път възхищението ѝ беше непресторено. Застана под слънчевите лъчи, които сега заливаха източната стена вместо западната и започна да изучава уравненията и стиховете. После почеса дебелия стар котарак зад ушите, а той измърка, заби зъби в дланта ѝ и измяука, когато кралицата го плесна с другата си ръка.
Хармодий поклати глава и сипа мед върху раничките.
— Преди никога не съм го виждал да хапе — каза той, а тя сви рамене и облиза меда с дяволита усмивка.
Магът също се събу, доближи се до покритата със заклинания стена и прочете два реда, изписани със сребърен молив. После взе малка абаносова пръчица и ги повтори във въздуха, който се изпълни с ярки огнени букви, по-тънки от най-тънкия косъм и все пак съвършено четливи и за двама им.
— О! — възкликна кралицата и той ѝ се усмихна. За миг се изкуши да я целуне, а след това изпита друго желание, също толкова силно, но абсолютно противоположно — да се откаже от цялата работа. Дезидерата му напомняше на…
— Е — каза той, — готова ли сте, Ваша светлост?
Тя се усмихна и кимна.
— Kaleo se, ХАРУН26 — изрече магът и светлината над пентаграмата избледня. Кралицата направи крачка вдясно, застана под високите прозорци, точно на пътя на лъча слънчева светлина, а старият котарак се отърка в голия ѝ крак.
Пентаграмата започна да се изпълва със сенки. Магът вдигна жезъла си и насочи кухия му златен връх към знака, изписан на пода.
— Кой ме вика?
Шепотът идваше от светлата пукнатина, която пърхаше като пеперуда над пентаграмата.
— KALEO — настоя Хармодий.
Харун се появи под сянката. Ушите на мага изпукаха, а слънцето сякаш избледня.
— Ах-х-х! — изсъска той.
— Власт за познание — каза Хармодий.
Сенките се събираха в чудното създание, което приличаше на мъж, макар и по-висок от най-високата библиотека. Беше голо, с мраморнобяло, нашарено със сини вени тяло и жилави кожести крила, които почти докосваха пода и величествено се издигаха високо над главата му, изписвайки съвършена дъга, на която всеки художник би се възхитил. Миризмата, която бе донесло със себе си, беше чужда и приличаше на тази на горяща луга — нито чиста, нито отвратителна. Очите му бяха съвършено непроницаеми, мечът — голям колкото човек и зловещо нащърбен, а лицето му съчетаваше непознат ужас с ангелска красота — абаносовочерен клюн, инкрустиран със злато, огромни бадемовидни очи, бездънно сини като два сапфира и кокалест космат гребен, приличен на украсата по шлемовете на Древните.
— Власт за познание — повтори Хармодий.
Демонът го огледа с празните си очи. Кой можеше да знае какво си мислят тези същества? Рядко говореха и често не разбираха въпросите на мага.
Внезапно, с бързината на орел, който сграбчва зайче, мечът му се стрелна напред и пресече кръга. Хармодий присви очи — не беше достигнал тази възраст, поддавайки се на паниката.
— Sol et scutum Dominus Deus27 — изрече той.
Вторият удар също разкъса кръга, но мечът иззвънтя, отблъснат от подобен на камбана щит от блестящ пурпур, напръскан с бяло. Демонът започна да го мушка с острието си, от двете му страни се посипаха искри, от пода се вдигна пушек, а Хармодий удари очертанията на кръга там, където ги бе прекъснал мечът и изрева:
— Sol et scutum Dominus Deus!
Пробивът в окръжността се затвори, а демонът се дръпна и изсъска. Кралицата се наведе напред и мисълта, че може неволно да пресече кръга, изпълни мага с неподправен ужас. Въпреки това той не продума, за да не отклони енергия от призоваването — цялата му воля бе съсредоточена върху чудовището, кръга, пентаграмата и щита. Даде си сметка, че жонглира с твърде много топки, зачуди се дали да не свали щита… и точно тогава демонът издиша огън. Той разцъфна като цвете, покривайки цялата повърхност на щита и внезапно в стаята стана горещо. Пламъкът не можеше да го достигне, но топлината му можеше и това напълно промени характера на сблъсъка между волите им. Хармодий обмисли възможността да бъде победен, но дори тя му се струваше удивителна. Подушваше адверсария въпреки щита и усещаше жегата, която излъчваше.
Тогава пламъците се отдръпнаха от ръбовете на пурпурната камбана и изчезнаха в устата на демона също толкова внезапно, колкото се бяха появили. Температурата в стаята спадна осезаемо, Дезидерата се наведе толкова ниско, че носът ѝ докосна ефирната повърхност на щита… и се засмя.
Демонът се обърна към нея, наклонил глава встрани като кученце и също се засмя. Тя направи реверанс и започна да танцува. Величественото създание я наблюдаваше в захлас, магът също. Кралицата се изразяваше с бедрата си и вдигнатите над главата ѝ ръце, а танцът се състоеше само от десетина стъпки — пролетен танц, наивен и недокоснат от практика, която да го развали.