Младият мъж спря пред шатрата си и слезе от седлото. Зачуди се дали да не се изкъпе или поне да измие остатъците от изпражнения в косите си, но не беше сигурен, че има време за това, така че реши да се задоволи с глътка вода.
Йеханес беше изостанал, за да поговори с началника на стражата и пришпори коня си, за да настигне капитана, а той кимна на Безглавия и на Сам Дългия, които тъкмо набиваха главата на кол.
— Сложете я отвън, пред портата — нареди той. — Така че всички селяни да я виждат.
Йеханес дълго не откъсна очи от нея.
— Удвои стражата, искам една четвърт от войниците да дежурят постоянно. Освен това състави план за извеждане на хората от селата около крепостта — нареди капитанът. Трудно си намираше думите, не помнеше друг път да е бил толкова уморен. — Дивото е навсякъде из гората. Събрали са цяла армия, може да ни нападнат всеки миг.
Той сграбчи отворената мастилница на масичката си и написа дълго послание, което подписа с големи главни букви и красивия почерк на човек с образование.
Червения рицар, капитан.
— Дай на двама стрелци провизии и хубави коне, по чифт на човек и ги прати при краля в Харндън. Да тръгнат веднага.
— Всеблаги Йесу — измърмори Йеханес.
— Ще говорим, след като се срещна с игуменката — извика капитанът и Тоби доведе втория му ездитен кон, Мърси29. Той я възседна, повика Том Лошия с поглед и потегли по стръмния склон към крепостта.
Портата беше широко отворена. Това щеше да се промени.
Той скочи от Мърси в движение и метна юздите на Том, който слезе, без ни най-малко да бърза, а капитанът хукна нагоре по стълбите и заблъска по вратата на залата. От параклиса го наблюдаваше свещеникът — както винаги.
Отвори му една възрастна монахиня и се поклони.
— Трябва да видя игуменката колкото се може по-скоро — каза капитанът. Монахинята трепна, закри очите си и затвори вратата. Той се изкуши отново да заблъска по нея, но не го направи.
— С Гелфред ли убихте онова нещо? — попита Том. Звучеше завистливо.
— Не сега — отвърна капитанът и поклати глава, а великанът сви рамене.
— Сигурно е било страхотна гледка — печално отбеляза той.
— Ти… слушай, не сега, става ли, Том?
Капитанът си даде сметка, че хвърля погледи към прозорците на общата спалня.
— Щях да дойда с вас, капитане — отвърна Том. — Това е. Другия път си спомнете за мен.
— Йесу на кръста, Том — изпсува капитанът. Отдавна не беше богохулствал и както можеше да се очаква, думите се отрониха от устата му точно когато изплашената монахиня отвори тежката врата.
Видът ѝ подсказваше, че не за пръв път ругаят в нейно присъствие. Тя наклони леко глава, за да го подкани да я последва, а капитанът изкачи стъпалата и пресече голямата зала. Стигна до врата, през която никога не беше минавал, но точно оттам му бяха донесли вино и стол.
Старицата го поведе по осеян с врати коридор, а после — нагоре по стръмни вити стълби с богато украсена колона. Накрая стигнаха до изящна синя врата. Монахинята почука, отвори я и се поклони, а капитанът мина край нея и ѝ се поклони в отговор. Явно не беше достатъчно уморен, за да си спести учтивостите. Вече идваше на себе си и съжаляваше, че е богохулствал пред жената. Сякаш чувството се възвръщаше в крайник, върху който беше спал — изтръпналостта бавно се отдръпваше, а съзнанието се проявяваше като остри иглички, само дето се връщаха емоциите, а не сетивата му.
Игуменката седеше на нисък стол с гергеф в скута, а през западния прозорец блестяха лъчите на пролетното слънце по пладне. На гоблена ѝ се виждаше елен, заобиколен от кучета, със стърчащо от гърдите копие. От раната бликаше яркочервена кръв, изработена с копринени конци.
— Видях ви да влизате. Изгубили сте коня си — каза тя, — и воните на фантазъм.
— В ужасна опасност сте — отвърна той. — Знам как звучи, но говоря съвсем сериозно. Не става дума само за няколко чудовища — смятам, че нечия воля в Дивото се опитва да превземе тази крепост и речния брод. Ако не успеят с хитрости и засади, ще ви атакуват директно, а нападението може да започне всеки миг. Събрали са се в горите ви и са много.
Тя внимателно обмисли думите му.
— Да приема ли, че това не е драматичен опит да вдигнете цената за услугите си? — попита тя и в усмивката ѝ се прокраднаха както хумор, така и страх. — Не? — настоя тя. Гласът ѝ криеше някаква уловка.
— Ловецът ми и аз последвахме следата — окултната следа — оставена от демона, убил Хавизия — каза той. Игуменката му посочи един висок стол, а на масичката до него капитанът намери чаша вино. В мига, в който ръбът ѝ докосна устните му, той я наклони, изливайки изтъкания от киселина пламък в гърлото си. Остави я обратно на масата, макар и не особено деликатно, рогът, от който бе издълбана, издрънча и игуменката се обърна.