„Както и те — нас. Твърде много избързах. По дяволите.“
— И какво ще стане сега? — попита Майкъл.
— Ще се приберем в крепостта, а онова нещо ще я обсади.
Капитанът бавно се надигна и за миг му се стори, че би могъл да литне, освободен от тежестта на бронята. После изтощението го посети отново като стар, но зъл приятел.
— Помогни ми — каза той.
Игуменката го прие незабавно.
— Изглежда, че бяхте прав. Хората ви са пострадали сериозно. — Тя отмести очи и накрая добави: — Не сте се представили добре.
Той успя да се усмихне.
— Милейди, ако можехте да видите те в какво състояние са…
Тя се засмя.
— Арогантност ли е това, или истината?
— Мисля, че убихме сто блатника и петдесет ърка, може би дори няколко бунтовника. И разбутахме гнездото на стършелите. — Той се намръщи. — Видях водача им, огромно същество с рога. Като живо дърво, но злонамерено. — Капитанът сви рамене, опитвайки се да забрави паниката си и да звучи небрежно. — Беше грамаден.
Игуменката кимна, а той запомни жеста ѝ, за да го обмисли по-късно. Въпреки изтощението си даде сметка, че тя знае нещо. Възрастната жена отиде до полицата над камината и взе странната кутия от слонова кост. Този път я отвори и пое парчето кора между дланите си, а то стана черно като катран — капитанът почувства заклинанието. После тя хвърли кората в огъня.
— Какво да правим сега? — попита той. Нямаше сили да мисли.
Игуменката изкриви устни.
— Вие ми кажете, капитане. Вие командвате.
Докато наблюдаваше как наемникът слиза по стълбите на голямата зала, хванал игуменката под ръка, отец Хенри потръпна при мисълта, че това дяволско изчадие я докосва. Мъжът беше млад и красив въпреки синините и тъмните кръгове под очите си и излъчваше благородство, за което отецът бе сигурен, че е престорено. Това бе просто лъжлива загриженост и лукав фалш.
Едрият наемник се изсмя така, сякаш лаеше, а от кулата едновременно изникнаха сержантът и началникът на стражата.
Отец Хенри знаеше какъв е дългът му — да не позволява важните решения да се взимат без него — и отиде да се присъедини към тях. Игуменката му хвърли поглед, с който вероятно искаше да го прогони, но той бе приучил лицето си да не издава чувствата му и се поклони на гнусния убиец и неговия подчинен.
Началникът на стражата извъртя очи.
— Не ви е тук мястото, отче — каза старият войник, който открай време не го харесваше и не се беше изповядвал нито веднъж.
Наемникът възпитано му върна поклона, но игуменката не го представи и не позволи да го направи някой друг. Вместо това посочи към наемника.
— Сега капитанът командва в тази крепост. Очаквам всички да му се подчинявате.
Началникът на стражата кимна, а сержантът, който командваше малкия гарнизон, само се поклони. Евентуален съюзник, може би?
— Милейди! — възкликна отец Хенри и подреди аргументите в главата си. Мислите му бяха като калейдоскоп от объркани образи и противоречащи си мотиви, обединени от ясното съзнание, че този мъж не бива да командва тази крепост. — Милейди! Този мъж е вероотстъпник, непоправим грешник! Сам призна, че е копеле с неизвестна майка!
Сега наемникът го гледаше със змийска омраза.
„Чудесно.“
— Никога не съм казвал, че майка ми е неизвестна — снизходително отбеляза той.
— Не можете да допуснете тази отрепка в нашата крепост — каза свещеникът. Беше твърде войнствен и виждаше, че те се настройват срещу него. — Като ваш духовен съветник…
— Отче, нека оставим този разговор за по-подходящо място и време — каза игуменката. О, как ненавиждаше тона ѝ! Говореше му — на него, на един мъж, на един свещеник — като на непослушно дете и за миг бесният му гняв явно излезе наяве, защото всички освен наемника отстъпиха крачка назад. Наемникът, от друга страна, го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път и рязко кимна.
— Смятам, че допускате ужасна грешка, милейди — отново започна свещеникът, но тя се обърна към него с бързина, неприсъща на годините ѝ и сложи ръка върху кръста на гърдите му.
— Разбрах, че не сте съгласен с решението ми, отец Хенри. А сега ви моля да престанете.
Леденият ѝ тон го накара да се закове на място.
— Няма да престана, докато Божията сила…
— Tou dikeou!30 — изсъска му тя.
Кучката използваше тайни сили срещу него.
Внезапно той онемя. Сякаш езикът му беше изтръпнал. Не успяваше да изрече и една дума, дори на ум.
Свещеникът залитна и обсипаните му с белези ръце полетяха към устата му. Всичките му подозрения се потвърдиха, всичките му дребни грешки се превърнаха в прояви на храброст. Тя беше използвала магия срещу него. Беше вещица — съюзница на Сатаната. Докато той…