Мина през портата и слезе по склона край дребните търговци, на които бе позволено да излагат стоките си само извън стените — „в Канавката“, както обичаха да казват хората. После подмина шутовете, актьорите и работниците, които издигаха трибуните и бариерите за неделната постановка.
Хармодий стисна устни и докосна с пети хълбоците на животното, а кобилата, която се радваше, че е навън и че е пролет и беше отегчена от темпото им досега, хукна напред. Подминаха пазара в лек галоп, продължиха край външния кръг от къщи (най-бедните в града) и излязоха при нивите, всяка от които бе оградена с камъни и стари старателно почистени пънове. Почвата тук не беше от най-плодородните. Доволен от коня, но все още в плен на страха, магьосникът продължи надолу по пътя в лек галоп и след километър стигна до моста. И там никой не го предизвика.
Тръгна напред, спря, изплю се в реката и, застанал на сигурно място под яркото слънце в центъра на моста, направи две мощни заклинания. Херметизмът функционираше най-добре на слънчева светлина, а повечето от магиите на Дивото не можеха да прекосят течаща вода без херметисткото ѝ позволение или без огромно усилие. Нямаше сила на света, която да може да го победи на ярка слънчева светлина, насред течащата вода… а ако имаше, той така или иначе не би имал шанс срещу нея.
Хармодий продължи напред, прекоси моста и пое на север.
Робер Гизарм беше висок и слаб като скелет въпреки овнешкото и бирата, които поглъщаше, а хората казваха, че единствено алчността надминава лакомията му. Наричаше ротата си „приключенска“, както постъпваха най-добрите източни наемници и се обличаше в кожи и качествена вълна, или пък в блестящи доспехи, ковани от източни майстори.
Никой не знаеше много за произхода му. Твърдеше, че е незаконнороден син на благородник, когото внимаваше да не назовава по име, но от време на време вдигаше показалец до носа си31, когато на пътя го подминеше големец.
Хората му се бояха от него — беше кибритлия, наказваше, без да се замисля и тъй като бе най-добрият войник в ротата, никой не искаше да му се пречка, особено сега. Седнал на бойния си кон в пълно снаряжение, той се взираше в гъстата мъгла, към двамата амбулантни търговци, които ги бяха подминали предната вечер. Сега стояха насред пътя, грижливо посечени, одрани и набити на колове, а лицата им сякаш бяха застинали в безкрайни писъци на всепоглъщаща агония.
От вчера насам той бързаше с кортежа си на северозапад по лошия път, който свързваше Албинкърк с Хълмовете, а после прекосяваше планините до Мореа и земите на императора. Бе тръгнал с хората си от Тива, градът на робовладелците, принуждавайки ротата да се движи толкова бързо, че конете бяха започнали да окапват. Колкото до дългия синджир с роби (основната им стока), вече пет пари не даваше дали ще оживеят, или не. Бяха му ги поверили в Тива — дълга колона от прекършени мъже и жени, някои красиви, други не, до един изпълнени с безизразното отчаяние на съсипания. В Тива му бяха казали, че заради уменията си били ценна стока — готвачи, прислужници, камериерки, бавачки и курви.
По време на дългия път на запад ротата се отнасяше с тях сравнително добре въпреки фасоните на императорския пратеник — префърцунено копеле, твърде гордо, за да сподели трапезата си с някакъв си наемник. Е, след Албинкърк вече нямаше да бъде негова грижа. После обаче минаха през Бенбърг, последният град преди Албинкърк и свариха гарнизона и жителите му да се гушат зад крепостните стени, ужасени от незнаен кошмар. Тогава Гизарм забърза на запад и остави останалите търговци, които прииждаха като река през пролетта, да бързат по дирите му. Дузина от тях, с фургони и хубави коне, бяха платили в злато, за да се присъединят към кортежа му.
Беше приел да прекара робите до панаира само за да си плати прехода — според слуховете в манастира в Лисен Карак плащаха на ловците на чудовища богато и пребогато, а Гизарм (или поне ротата му) имаше нужда от работа. От друга страна, може би щяха да изкарат още известно време.
Възседнал кавалерийския си кон, той беше точно на нивото на труповете и си даде сметка, че смъртта е настъпила след набиването на кол. Беше чувал за това, но не го беше виждал преди и не можеше да откъсне очи. Все още се взираше в тях, когато заваляха стрелите.
Първата улучи коня му, а втората се удари в нагръдника му с такава сила, че го свали от седлото и отскочи, а той полетя надолу. Мъжете наоколо му крещяха, чуваше как капралите викат, за да наложат ред. Нещо го удари в слабините и по тях бързо плъзна топла влага. Чу чаткане на копита, които трополяха в непознат ритъм. Не виждаше добре. Опита се да повдигне глава, нещо се надвеси над него, посегна към лицето му и…