След малко момчето натовари магарето ѝ, тя метна раницата на гърба си и излезе на площада с двата коша в ръце. От мястото, на което стоеше, къщата ѝ изглеждаше напълно нормално. Опита се да си я представи опожарена, а празното мазе — зяпнало към слънцето. Различи местенцето, където се бе облягала, докато шиеше — стената беше станала лъскава от триенето — и се зачуди дали някога ще намери друго, тъй добре осветено място.
Картърови излязоха след нея — все пак бяха семейство каруцари с две тежки талиги, впрегатни животни и шестима мъже и момчета, които да пренесат вещите им. След това се появи икономката на пристава с чергите му — Маг беше лежала на една от тях и споменът я накара да се изчерви. Още помнеше как инстинктивно го бе нарекла по име — християнското му име.
Ланторнови се приготвиха последни — четирите им разхайтени щерки се мусеха, а госпожа Ланторн обикаляше колоната с присъщото си отчаяние и молеше да намерят място за чантата ѝ и за един кош с чаршафи. Лиз перачката бе заобиколена от войници, които се надпреварваха да ѝ носят багажа. Тя познаваше много от тях по име, защото бе прала дрехите им, освен това беше както на средна възраст, така ѝ хубавичка — идеалната комбинация в техните очи.
Най-накрая и Ланторнови бяха готови и докато четирите дъщери оглеждаха мъжете, колоната потегли. Три часа след като войниците влязоха в Абингтън, селцето остана празно.
Сер Джон му повери рота стрелци с арбалети — все членове на градските гилдии, до един твърде нагиздени в униформите си. Преобладаваха тоновете на кожарите, основната гилдия в Албинкърк — червено и синьо. Навремето щеше да се изсмее на мисълта той, братовчедът на императора, да командва шайка стрелци от простолюдието. Сега обаче…
Те се появиха на заник, сякаш изригвайки от залязващото слънце. Първо му се стори, че по нивите плъзват насекоми, но изведнъж, без сигнал или заповед, ърките смениха посоката и се насочиха към градските стени. Сер Алкеос никога не беше виждал такова нещо, побиха го тръпки.
Сред тях дойдоха близо дузина демони — бързи, гъвкави, грациозни и смъртоносни — които просто хукнаха нагоре по стените. Стрелците с арбалети пускаха стрела след стрела към прииждащата орда, а Алкеос се стараеше да обикаля напред-назад из укрепленията и да ги окуражава, хвалейки хладнокръвието им. Знаеше как да издава заповеди, просто не го беше правил досега.
Първата вълна почти превзе стената. Един демон се преметна оттатък и започна да избива стрелците. Чист късмет си беше, че мечът му отскочи от нечий нагръдник и останалите го набучиха със стрели. Въпреки това смъртоносната твар съумя да убие още четирима, преди да умре, но видът на трупа ѝ им вдъхна кураж.
Успяха да отблъснат втората вълна. Демоните бяха станали предпазливи и настъпваха от ариергарда. Алкеос се опитваше да накара стрелците да се целят в тях, но не им оставаше нито миг, в който да могат да отклонят вниманието си от най-близкия враг.
Един водач на гилдия дойде при него и тежко се облегна на алебардата си — явно беше наясно, че не бива да напряга бронята. После му отдаде чест.
— Милорд — каза той, — стрелите са на свършване, всеки от нас носи по двадесет.
Сер Алкеос премигна.
— Откъде да вземем още?
— Надявах се вие да знаете — отвърна човекът. Сер Алкеос прати вестоносец, но вече знаеше отговора.
Третата вълна се прехвърли през стените зад тях, чуха я съвсем ясно. Разнесоха се писъци, хората му започнаха да надничат през рамо. Как му се прииска оръженосецът му, ветеран от петдесет битки, да беше с тях! Той обаче беше загинал, за да го защити по време на засадата. Сега нямаше от кого да поиска съвет.
Алкеос стисна зъби и се приготви да умре достойно. Докато обхождаше стената за втори път, сенките се удължиха. Участъкът, за който отговаряше, обхващаше около стотина крачки — Албинкърк беше огромен дори за мореец, роден в най-големия град на света.
Той забеляза трима от хората си да гледат назад и се спря.
— Гледайте напред!
— Една къща гори! — обади се някакъв идиот. Още няколко души се обърнаха и Алкеос ги изгуби, просто ей така. Щом извърнаха глави, на стената изникна демон и започна да ги изтребва. Движеше се с ефирна лекота, минавайки през и около хората му, в хищническите му ръце блестяха брадви, а един от ноктестите му крака изрита едно петнадесетгодишно момче без броня и го изкорми пред очите му.
Алкеос се хвърли в атака. Усети ужаса, който внушаваше чудовището, но в Мореа подготвяха рицарите именно за това — той познаваше този страх. Премина през него с вдигнато острие и…
Демонът го удари. Беше много по-бърз и едната брадва се стовари върху ръката му. Сер Алкеос беше добре обучен и успя да поеме по-голямата част от удара. Скъпата броня спря останалото и той замахна. Страшилището трябваше да се извърне, за да застане с лице към него, това му отне един миг и мореецът замахна с алебардата си като момче, което мята слама с вила, само че двойно по-бързо. Когато улучи ръката на демона и я размаза, сер Алкеос бе не по-малко смаян от него. Шурна ихор32, брадвата му падна. Изчадието замахна към него с лявата си ръка, обърна се и го изрита. Четирите нокътя пробиха нагръдника му и го проснаха на земята, но нито един не успя да проникне през ризницата и гамбезона под нея.