Един арбалет удари демона — не стрела, а самото оръжие, размахано от ужасѐн стрелец. Чудовището се качи на стената, разпръсквайки защитниците ѝ и скочи долу, а Алкеос се изправи, все още стиснал алебардата си. Секунда-две се гордя със себе си, но после осъзна, че градът гори, на стената до него има още два демона, а стрелите на ърките се сипят като порой. Най-лошото беше, че идваха откъм града.
С него имаше дузина мъже, включително потресения стрелец, който бе ударил демона с арбалета си. Останалите глупаци изоставяха постовете си на стената и хукваха към къщите си. Той поклати глава и изруга. Нощта се спускаше, бяха заобиколени и половината от хората му ги нямаше. В този миг взе решение.
— След мен! — извика Алкеос и хукна по стената. Водеше ги към замъка, който се извисяваше над западната част на града, до речната порта и имаше свои собствени стени. Албинкърк скоро щеше да бъде превзет и това беше единственото място, където имаха шанс да се отбраняват.
Когато спря, за да си поеме дъх, той видя, че градът гори от край до край, а улиците му са залети от море от чудовища. Умееше да различава ърките — грациозни, кокалести и демонични на фона на пламъците — от блатниците с техните кожести тела и крайници с уродливи стави. Беше разглеждал картини, беше се готвил за това, но въпреки всичко гледката му се стори кошмарна. Отново хукна, следван от шестимата стрелци, останали с него — другите бяха тръгнали към града въпреки предупрежденията му. Един умря в краката му, разкъсан на парчета от блатниците и изяден от нещо още по-лошо.
Реката и замъкът вече се виждаха, но следващият участък от стената бъкаше от врагове, а по улиците имаше още повече. До самия край на пожарището видя рота копиеносци, които все още вардеха една от улиците, а зад тях тълпа паникьосани бежанци се притискаха към портите на замъка.
В главата му изникна неочаквана мисъл.
„Време е да си заслужиш шпорите.“
— Пуснете ме да мина — рече Алкеос на стрелците си. — Аз ще поведа атаката, вие ще ме следвате. Каквото успее да мине покрай мен, убивайте го. Ясно ли е?
За миг закопня за лирата си, за чаша вино и за усещането на женска гръд под дланта си. После вдигна алебардата.
— Kyrie, eleison!33 — пропя той и се хвърли в атака.
На стената имаше около шейсет блатника — беше твърде тъмно, за да ги преброи, пък и броят им не го вълнуваше особено. Връхлетя отгоре им и ги изненада. Първият умря, след което всичко се обърка — алебардата му заседна в мишницата на гадината, която рухна от стената и отнесе безценното оръжие със себе си.
Наобиколиха го за секунди, а той измъкна камата си с отработено движение (един извънбрачен братовчед на императора не би могъл да оцелее дълго в двора, без да стане майстор с камата, независимо дали е с доспехи, или не). Блатниците се хвърлиха отгоре му и макар и изправен, той се оказа почти погребан.
Дясната му ръка започна да ги кълца почти без намесата на волята му. Един страхотен удар го накара да залитне напред, той се препъна, мачкайки блатници под краката си и изведнъж се уплаши, че ще падне от стената. Паниката му вдъхна сили, Алкеос рязко се извърна и усети как бронираният му гръб се блъска в укрепленията. Изведнъж ръцете му се оказаха свободни и гадината, която се опитваше да вдигне забралото му, стана по-важна от всичко друго. Мореецът я отхвърли от себе си и се намери свободен. Дясната му ръка беше покрита със зеленикавокафява кръв. Той зае нисък гард, вдигнал камата над дясното си бедро и свил левия си юмрук до лявото, и хвърли поглед назад.
Един блатник метна копието си по него, той го отблъсна с лявата си ръка и залитна напред. Дишаше тежко, но съзнанието му беше ясно. Заби върха на тежката си кама право в главата на първото чудовище, изтръгна я и бронираният му юмрук се стовари върху безносото лице на второто. Следващите два блатника се превиха на две, простреляни със стрели. Алкеос ги подмина, прехвърляйки камата в другата си ръка със сръчност, която много би зарадвала учителя по фехтовка на чичо му и в движение извади меча с дясната си ръка.