Аника се обляга назад в стола, измъква ядка кашу изпод листче маруля и го мята в уста. Дъвче замислено.
— Но нали са и комунисти все пак?
— О, да — отвръща Берит, като бърше брадичка със салфетката. — Само че нищо не дразни бунтовниците повече от мисли, които са досущ като техните. Турбьорн Сефве, който написа блестяща книга за бунтовническото движение, окачествява феномена като „параноично недоволство“. Първа грижа са им плакатите по стените. Ако някой си окачи образ на Ленин, който е по-голям от този на Мао, работата е ясна — чиста контрареволюция. Ако горният ръб на плакат с образа на Маркс или Ленин стърчи мъничко над този на Мао, това стига за обвинение в недостатъчна убеденост.
— Предполагам, че не познаваш активен член на движението с име Йоран Нилсон? — пита Аника и гледа приятелката си с трепетно очакване.
Берит посяга към клечките за зъби и къса пластмасовата обвивка.
— Не. А трябва ли?
Аника поклаща глава.
— Пробва ли в архива? — пита Берит.
— Нищо няма.
Берит смръщва съсредоточено вежди.
— Бунтовниците проведоха голяма първомайска демонстрация в Упсала тогава. Доколкото помня, много широко отразена в печата. Може и той да е участвал.
Аника става с поднос в едната ръка и портмоне в другата.
— Веднага ще проверя. Тръгваш ли?
— Защо не? — отвръща Берит.
Излизат през задния вход на стола и стигат до втория етаж по аварийното стълбище, а оттам, по тесен коридор — право в огромното помещение на архива. Всичко отпечатано някога във Вечерна поща и Сутрешни новини през последните сто и петдесет години се съхранява тук.
— В дъното, ляво — обажда се Берит.
Откриват сутрешните издания от май 1968 г. за около минута. Аника смъква подвързана папка от горната полица и става цяла в прах и мръсотия. Кашля и гърчи лице в гримаса.
Втори май 1968 г.: цялата първа страница отразява демонстрацията на революционерите в Упсала от предния ден. Аника се взира внимателно.
— И тия тук са твоите революционни бунтовници? — пита тя невярващо. — До един приличат на най-обикновени хлапаци от средната класа.
Берит прокарва длан по пожълтелите вестникарски страници. Те шумолят тихичко под допира на сухите й пръсти. Един от тях се задържа върху стриганата глава на ръководителя.
— Това е преднамерено — казва тя. — Идеята е да приличат колкото се може повече на обикновени хора. Опитаха се да създадат определен образ на социалистическия работник, но май не им се удаде. В крайна сметка се примириха с прилично сако и бяла риза. Казвам ти, пълни идиоти са тия от Упсала.
Обляга се назад, върху шкафа, и вперва празен поглед в тавана със скръстени на гърди ръце.
— През първата седмица на май хиляда деветстотин шейсет и осма обща стачка сковава цяла Франция — продължава Берит. — Един милион демонстрираха срещу капиталистическото управление в Париж. В желанието си да изразят солидарност с френските другари една петъчна вечер бунтовниците проведоха революционен митинг на крепостния хълм в Упсала. Група от Бюлетина отидохме — беше ужасно.
Тя поклаща глава и вперва поглед в пода.
— Имаше много народ. Бунтовниците допуснаха грешката да я карат както си знаят, както са свикнали при вътрешните си сборища: четене на притчи от тяхното свето писание. Да, но повечето присъстващи бяха най-обикновени хорица и реагираха както можеш да си представиш — смехове и дюдюкане.
Аника е заинтригувана от историята и прави стъпка напред.
— Какви писания?
— От Мао, разбира се. Плюс памфлета Да живее победата на народната война! От Лин Бяо, Шестнайсетте точки на ККП за културната революция… Бунтовниците зарязаха всички задръжки по време на този митинг, а когато множеството не ги подкрепи, приложиха обичайната си тактика — дивашки, разюздани филипики. — Берит поклаща глава при спомена. — Като пряка последица от този митинг обикновените леви организации загубиха правото свободно да продават Искра и Виетнамски бюлетин. Разпознаваш ли твоя Йоран?
— Ще трябва да остана и да почета малко — отвръща Аника, като придръпва паянтов стол.
— Е, знаеш къде да ме намериш, ако ти притрябвам — заключава Берит и я оставя сред прах и хартия.