— И какво трябва да се направи? — попита гувернантката, хвърляйки поглед на дълбоко отчаяние към бледата и внимателно слушаща Гъртруд. — Няма ли наблизо някой чужд кораб, който да ни прибере от тази развалина? Или сме обречени да загинем безпомощно?
— Да ни пази бог от чужди кораби! — възкликна навъсеният Найтхед. — Пинасът131 ни е окачен на кърмата, а до сушата трябва да има четиридесетина левги на североизток; с вода и хранителни припаси разполагаме в изобилие, а дванайсет силни ръце бързо могат да закарат лодка до американския континент, ако, разбира се, Америка е още там, където я видяхме снощи при залез.
— Значи предлагате да напуснем кораба?
— Да. Всички добри моряци трябва да пазят интересите на собственика, ала животът е по-скъп от парите.
— Да бъде волята бойкия! Но нали не мислите да сторите никакво зло на този господин, който според дълбокото ми убеждение управляваше кораба в най-критични обстоятелства с рядко за младостта си умение!
Найтхед промърмори под нос какво мисли да стори и се отдръпна настрана, очевидно да поговори с моряците, които изглеждаха напълно готови да подкрепят дори най-безчестните му и престъпни замисли. Последваха няколко минути на напрегнато очакване, през които Уайлдър мълчеше и стоеше спокоен, но на устните му трептеше като че презрителна усмивка, а самият той се държеше по-скоро като човек, който има властта да решава съдбата на другите, отколкото като такъв, който съзнава, че в този момент се решава собствената му участ. Когато най-после тъпоглавите моряци завършиха съвещанието си, помощникът се приближи да обяви решението им. Впрочем не бяха нужни думи, за да стане ясна същността на това решение: няколко моряци тутакси се заловиха да спуснат на вода спасителната лодка, докато други пренасяха в нея необходимите средства за съществуване.
— В този пинас има място за всички християни от кораба — заяви Найтхед. — Що се отнася до ония, които разчитат на други, е, нека поискат помощ оттам, откъдето са свикнали да получават.
— Значи ли всичко това, че възнамерявате да изоставите този потъващ кораб и да измените на дълга си? — произнесе Уайлдър спокойно.
Боязливият, но все още сърдит помощник го измери с поглед, в който се бореха страх и тържество, и отговори:
— Щом умеете да управлявате кораб без екипаж, лодка не ви трябва! Пък и не ще можете да кажете на приятелите си, които и да са те, че ви оставяме без средство да се доберете до сушата, ако наистина сте земна птица. Ето ви баркаса!
— Баркасът ли! Но вие много добре знаете, че без мачти дори с общи усилия не можем да го вдигнем от палубата, иначе нямаше да го оставите.
— Тези, които свалиха мачтите на „Каролина“, могат отново да ги сложат — обади се с подигравателна усмивка един моряк. — Няма да мине и час, след като ви оставим, и ще дойде някой килектор132, ще ви постави пак мачти и ще можете да заплавате заедно.
Уайлдър не благоволи да отговори. Той закрачи напред-назад по палубата замислен, но запазвайки пълно самообладание и спокойствие. В това време моряците, подтиквани от общо желание да напуснат повредения кораб час по-скоро, се подготвяха усилено за това. Озадачените и разтревожени жени не бяха успели още да си дадат ясна сметка за необикновеното положение, в което се намираха, когато видяха как безпомощният капитан бе пренесен край тях до лодката, а след една минута им бе отправена покана и те да се настанят до него.
Така въвлечени в тази драма, те започнаха да чувствуват наложителната необходимост да вземат някакво решение. Опасяваха се, че протестите ще бъдат безполезни, защото свирепите и злобни погледи, хвърляни от време на време към Уайлдър по време на работата, показваха, че има опасност тези упорити и невежи хора да прибягнат към нови насилия. Гувернантката мислеше да се обърне за подкрепа към ранения, но като видя как плахо и неспокойно се оглежда, докато го изнасяха на палубата, и каква телесна и душевна болка е изписана на набръчканото му лице, когато се мъчеше да го скрие с одеялата, с които беше увит, ясно разбра колко малко помощ можеше да се очаква от него.
— Какво ще правим сега? — попита тя най-сетне равнодушния наглед обект на своето безпокойство.
— Де да знаех! — отговори той бързо, обгръщайки с бегъл, но внимателен поглед целия хоризонт. — Не е изключено да се доберат до брега, ако затишието продължи цяло денонощие.