Уайлдър следеше всички тези промени с внимание, което показваше колко критично е положението. Той като че ли се вглеждаше повече в признаците на небето, отколкото в мятащите се, налитащи вълни, които се разбиваха в борда на малкото му корабче с такава сила, че често сякаш го заплашваха с пълно унищожение. Що се отнася до последното, той като опитен моряк знаеше кога точно ще настъпи съдбоносният момент, докато на по-неопитните му спътнички се струваше, че опасността вече е дошла. За него това беше като гръмотевица, сравнена със светкавицата в ума на философа; или, по-точно казано, знаеше, че ако ги връхлети някакво бедствие от стихията, върху която плаваха, способността й да напакости щеше да бъде приведена в действие преди всичко от силата на стихията-посестрима.
— Какво е положението ни сега според вас? — попита мисис Уилис, впила поглед в лицето му, сякаш се мъчеше да прочете отговора в изражението, а не в думите.
— Докато вятърът продължава да духа така, все още има надежда да се задържим на пътя на корабите, движещи се между големите северни пристанища; но ако се засили и се превърне в буря, а морето се разбушува, съмнявам се дали тази лодка ще може да устои срещу вятъра.
— Значи имаме един-единствен изход: да се помъчим да изпреварим бурята.
— Тогава трябва да се движим по вятъра.
— Каква ще бъде посоката ни в такъв случай? — запита Гъртруд, която от вълнението на океана и пустата гледка навред около тях бе объркала напълно всичките си представи за места и разстояния.
— В такъв случай — отговори авантюристът и в погледа му, впит в нея, бяха така странно примесени съчувствие и безкрайна загриженост, че в кротките й очи се прокрадна смущение — в такъв случай ще трябва да се отдалечим от сушата, до която е толкова важно да се доберем.
— Какво това? — извика Касандра, въртейки насам-натам големите си черни очи с любопитство, което никаква тревога или чувство за опасност не можеше да угаси. — Май много голям риба във вода?
— Това е лодка? — провикна се Уайлдър, скачайки на една от седалките за гребците, за да види по-добре тъмния предмет, плъзгащ се по блестящия гребен на една вълна на стотина фута от мястото, където самият баркас се бореше с талазите. — Хей, вие! Ей, лодката! Ехо, вие там! Ей, вие от лодката!
Край тях фучеше вятърът, ала никакъв човешки глас не се отзова на повикването. В това време бяха попаднали в една дълбока бразда между две вълни и пред погледите им се изпречиха заобикалящите ги водни стени.
— Милостиво провидение! — възкликна гувернантката. — Може ли да има други нещастници като нас?
— Ако очите ми не ме лъжат, това беше лодка — откликна Уайлдър, който продължаваше да стои изправен на седалката с надежда да успее да я зърне повторно. Желанието му бързо се изпълни. Той бе предал кормилото в ръцете на Касандра, която отклони баркаса малко от курса. Думите бяха още на устата му, когато въпросният тъмен предмет, понесен от една вълна, се озова от наветрената страна и в браздата край тях мина обърнат с дъното нагоре пинас. В този момент негърката изпищя, пусна кормилото, падна на колене и закри лицето си с ръце. Уайлдър инстинктивно улови кормилото и същевременно погледна по посока на предмета, от който Касандра с ужас бе отвърнала очи. Виждаше се изправено, полустърчащо от водата човешко тяло, плаващо върху назъбения гребен, който все още покриваше с пяна тъмния склон на вълната от наветрената страна. За един миг то се задържа така, със струяща от мократа коса морска вода, като някакво същество, изскочило от дълбините и обърнало страшното си лице към зрителите, а после безжизненото тяло на удавника отмина баркаса.
Не само Уайлдър, но и Гъртруд и мисис Уилис бяха видели тази поразителна гледка толкова отблизо, че веднага познаха зловещата физиономия на Найтхед, която смъртта бе направила сурова и отблъскваща. Никой не проговори, нито даде някакъв друг признак, че го е познал. Уайлдър се надяваше, че спътничките му поне са избягнали потреса от разпознаването на жертвата; а от злочестата участ на бунтовника жените твърде ясно виждаха каква съдба ги очаква, макар и малко по-късно, затова бяха безсилни да изразят с думи ужаса, който изпитваха. Известно време се чуваше дрезгавият глас на стихиите, които сякаш пееха заупокойна песен за своята жертва.
— Пинасът се е напълнил с вода! — осмели се най-после да проговори Уайлдър, когато разбра от бледите лица на спътничките си, че е безполезно да се преструва повече на равнодушен. — Лодката им не беше много здрава, пък и бе натоварена чак до планшира133.