Гъртруд му отговори в същия дух, но от прокрадналия се в гласа й трепет личеше, че в паметта й също се мяркаха страшни картини. Корсарят бързо забеляза тази промяна. В желанието си да пропъди всякакъв спомен, който би й причинил болка, той ловко, но деликатно даде нова насока на разговора.
— Има хора, които мислят, че по море няма никакви развлечения — рече той. — За страдащ от носталгия и морска болест отчаян обитател на сушата може и да е така; ала за човек, който има достатъчно силен дух, за да потиска животинските нагони, е съвсем друго. Например ние уреждаме редовно балове и на кораба си имаме артисти, които, макар и да не могат да правят точно такива стъпки, както примабалерината в някой балет, все пак умеят да изпълняват фигурите си дори в буря, с което не би могъл да се похвали и най-изкусният акробат на сушата.
— За нас, невежите обитатели на terra firma, бал без жени би бил твърде невесело развлечение.
— Хм! Вярно, няма да е зле да има някоя и друга дама. Но ние си имаме и театър. Разни фарсове, комедии и трагедии ни помагат да убиваме времето. Ето оня човек, дето се е излегнал на реята на формарсела като ленива змия, грееща се на слънце върху клона на някое дърво, може „да ревука като гургуличе-сукалче“134! А там е един последовател на Момус135, способен да предизвика усмивка върху устните на монах, страдащ от морска болест. Мисля, че по-добра препоръка не му трябва.
— Всичко това звучи добре на думи — обади се мисис Уилис, — но се дължи донякъде на умението на… поета или художника, как е по-добре да ви нарека?
— Нито едното, нито другото, чисто и просто един сериозен и правдив летописец. Но щом се съмнявате и познавате толкова слабо океана…
— Ще прощавате! — прекъсна го рязко дамата. — Тъкмо напротив, много добре го познавам.
Корсарят, чиито неспокойни погледи се бяха задържали повече върху младото лице на Гъртруд, отколкото върху спътницата й, сега се загледа във втората и толкова дълго време не откъсна очи от нея, че малко я смути.
— Вие, изглежда, се учудвате, че жена може да прекара толкова вре ме по море — забеляза тя, с което искаше да му обърне внимание върху неправилните му забележки.
— Доколкото си спомням, ние говорехме за морето — продължи той, сякаш внезапно се бе отърсил от мислите си. — Да, разбира се, за морето, и аз се увлякох във възхвалите си, казах ви, че този кораб е по-бърз от…
— Нищо подобно! — възкликна Гъртруд, смеейки се на грешката му. — Вие играехте ролята на церемониалмайстор на морски бал.
— Искате ли да потанцуваме менует? Ще окажете ли чест на кораба ми с вашата грация?
— Аз ли, сър? Но с кого? С джентълмена, който умее така добре да се държи на краката си в буря?
— Вие искахте да разпръснете съмненията ни относно развлеченията на моряците — обади се гувернантката, хвърляйки мрачен, укорителен поглед към възпитаницата си за твърде кокетното й държане.
— Да, точно това желаех и ще го направя.
И като се обърна към Уайлдър, който бе застанал наблизо, за да може да слуша разговора, продължи:
— Тези дами се съмняват в умението ни да се забавляваме, мистър Уайлдър. Нека боцманът с вълшебната си свирка даде на хората си сигнала „за веселба“.
Нашият авантюрист се поклони в знак на съгласие и предаде заповедта. След няколко секунди в средата на кораба, близо до главния люк, се появи човекът, с когото читателят се запозна в пивницата „Ръждивата котва“. Украсен както преди със свирка на сребърна верижка, той беше придружен от двама помощници — скромни възпитаници на същото училище за грубияни. От свирката на Найтингейл изскочи продължителен, остър писък, а когато звукът замря, самият той изрева с не твърде благозвучен глас:
— Хайде всички на веселба!
Вече имахме случай да сравним тези звуци с мученето на бик и смятаме, че това сравнение си остава в сила, тъй като не намираме друго по-подходящо. Примерът на боцмана бе последван поред от помощниците му, докато най-сетне се убедиха, че всички са ги чули. Колкото и странно и грубо да прозвуча този призив в ушите на Гъртруд, той подействува много приятно на слуха на повечето от тия, които го чуха. Когато първият звук на зова се разнесе във въздуха, всички бездействуващи млади моряци, излегнали се на рейте или увиснали на някое въже, вдигнаха глави, за да доловят думите, които щяха да последват, както послушна болонка наостря уши, за да долови гласа на господаря си. Но едва бе изречена недвусмислената команда, предшествуваща обичайния протяжен възглас, с който Найтингейл завърши подканата си, и тихото, продължително мърморене на моряците избликна в дружен вик.