— И тогава напуснахте кораба?
— Не още, ваша милост. Докато ровехме из останките от въжета и мачти по палубите, Гвинея казва: „Мистър Дик, счува ми се някой стене долу.“ А и аз самият бях дочул такива звуци, сър, ала помислих, че това са душите на моряците, които оплакват своите жертви, и замълчах от страх да не събудя суеверието на чернокожия, защото и най-свестните измежду тях са просто суеверни негри, милейди; затуй не казах нищо за дочутото, докато той сам не се реши да зачекне този въпрос. Тогава и двамата наострихме уши и наистина се уверихме, че стене човек. Мина обаче доста време, докато се убедя, че не пъшка самият корпус, защото, знаете ли, милейди, и кораб, който ще потъне, стене като всяко живо същество.
— Зная, зная — отвърна гувернантката разтреперана, — чувала съм тия звуци и те никога няма да се заличат от паметта ми!
— Да, предполагах, че сте преживели нещо подобно, а тъжни бяха тези стенания. Но корабът продължаваше да се клати върху вълните и по нищо друго не личеше, че се кани да потъва, та си помислих: не е зле да се вмъкнем през кърмата и да видим дали не е затиснат там някой нещастник, който при прекатурването на кораба е бил заварен в койката си. И тъй, с добра воля и брадва скоро успяхме да проникнем в тайната на тези стенания.
— Дете ли намерихте?
— И майка му, милейди. За щастие койката им беше от наветрената страна и водата още не бе стигнала до тях, но душният въздух и гладът се бяха оказали не по-малко зловредни от солената морска вода. Жената агонизираше, когато я измъквахме, а що се отнася до момчурляка, гордия и як момък, когото виждате сега на ей онова оръдие, тогава той беше в такова окаяно състояние, че бая се озорихме, докато го накараме да глътне малко вино с вода, което господ ни бе оставил, за да го изправим на крака и както често съм си мислил, да стане такъв, какъвто е сега — гордостта на океана!
— А майката?
— Майката бе дала на детето единственото късче сухар, което имаше, и умираше, за да живее рожбата й. Все още не мога да проумея, милейди, как е възможно жена, която има сили колкото моряк-индиец и смелост колкото корморан, да умре така спокойно, когато много яки моряци биха се борили за всяка глътка въздух, който господ благоволи да им дари. Ала тя беше там, бяла като платното, което бурята дълго бе блъскала, и неподвижна като вимпел в безветрие, прегърнала с клетата си мършава ръка детето и стиснала в шепа къшея, който можеше да продължи още малко живота й.
— А какво направи тя, когато я изнесохте навън?
— Какво направи ли! — повтори Фид, чийто глас ставаше прегракнал и дрезгав. — Рядко доблестна постъпка: даде на детето къшея и направи знак — доколкото една умираща жена може да направи знак, — че ще бди над него до края на земния си път.
— И това ли беше всичко?
— Все ми се струва, че се молеше; ако се съди по очите, които бяха извърнати нагоре, и по мърдащите устни, общуваше с оня, който никой не може да види. Надявам се, че между другото е поменала добра дума за Ричард Фид, защото почти нямаше какво да иска за себе си. Но никой никога не ще узнае какво е казала, защото оттогава устата й е сключена за вечни времена.
— Умря ли?
— За съжаление да. Но горката жена вече не можеше да гълта, когато я намерихме, пък и кажи-речи нямахме какво да й предложим. Една кварта147 вода, може би с някоя и друга глътка вино, един сухар и шепа ориз не беше кой знае каква дажба за двама здрави мъже, които трябва да карат лодка седемдесетина левги през тропиците. И като се убедихме, че нищо не може да се измъкне от тази развалина, че въздухът излиза от дупката, която бяхме пробили, и корабът бързо потъва, сметнахме за най-благоразумно да го напуснем; и тъкмо навреме, защото той потъна точно когато отблъснахме лодката, за да не попадне във водовъртежа.
— А момчето… изоставеното дете! — възкликна гувернантката, чиито очи сега преливаха от сълзи.
— Тук всички грешите, милейди. Ние съвсем не го изоставихме, а го взехме със себе си, както и единственото друго живо същество, което намерихме на потъващия кораб. Но ни чакаше дълъг път и на всичко отгоре бяхме далеч от търговските пътища. Изтъкнах всичко това пред съвета на екипажа, който се състоеше само от мен и чернокожия, защото момчето нямаше сили да говори, а и какво ли би могло да каже при нашето положение. Затуй взех думата аз и рекох: „Гвинея, трябва да изядем или кучето или момчето. Ако изядем момчето, ще бъдем досущ като твоите сънародници“, които, както знаете, милейди, са канибали, „ако пък изядем кучето, колкото и мършаво да е то, все пак ще се подкрепим и останалото ще дадем на детето“. А Гвинея дума: „Аз изобщо няма нужда от храна; дай всичко на момчето — вика, нали вижда колко е малко и има нужда да се засили.“ Ала кучето не допадна твърде на вкуса на мастър Хари, понеже беше много постало, та го ометохме набързо двамата. След това обаче настанаха за нас гладни дни, защото ако не крепяхме момчурляка, разбирате ли, то и малката искрица живот, която все още мъждееше у него, щеше скоро да угасне пред очите ни.