Когато Корсарят чу шума на разпенената вода и видя ситните пръски пяна, които носът на собствения му прекрасен кораб отхвърляше пред себе си, той даде знак на своя помощник да се качи отново при него на юта, където продължаваше да стои. Няколко минути погледът му беше вперен в непознатия кораб, преценявайки внимателно и пресметливо силата му.
— Мистър Уайлдър — заговори той най-после с тон на човек, чиито съмнения по някакъв труден въпрос окончателно са се разпръснали, — аз вече съм виждал този кръстосвач.
— Възможно е, той е пребродил почти всички води на Атлантика.
— Да, това не е първата ни среща! Малко боя е променила външността му, но стъкмяването на мачтите му ми се струва познато.
— Личи, че са по-наклонени от обикновено.
— Личи, че са направени така нарочно. Дълго ли сте служили на него?
— Няколко години.
— И сте го напуснали…
— … за да постъпя при вас.
— Кажете ми, Уайлдър, и с вас ли се отнасяха като с низше същество? Ха! Наричаха ли ви „провинциалист“? И във всичко, което вършехте, съзираха Америка, нали?
— Аз го напуснах, капитан Хайдегер.
— Да, и сте имали причина. В това отношение поне са ми направили добро. Но бяхте ли на него по време на мартенското равноденствие?
Уайлдър кимна леко в знак на потвърждение.
— Така си и мислех. И се бихте с непознат кораб в буря? Ветровете, океанът, човекът — всичко се бе опълчило против вас.
— Вярно. Ние ви познахме и за малко помислихме, че е ударил последният ни час.
— Харесва ми откровеността ви. Ние се бихме до смърт, като мъже, и сега, когато между нас съществува разбирателство, ще станем още по-верни приятели. Няма да ви разпитвам повече за това приключение, Уайлдър, защото хората, които ми служат сега, не могат да купят благоразположението ми с цената на предателство към тоя, когото са напуснали. Достатъчно е, че сега плавате под мое знаме.
— А какво е това знаме? — попита нежен, но строг глас до него.
Корсарят се обърна рязко и срещна впития в него спокоен, изпитателен поглед на гувернантката. По лицето му преминаха проблясъци на някакви странно противоречиви чувства, но после изражението му се смени с иронична учтивост, с която обикновено си служеше, когато разговаряше със своите пленнички.
— Ето една жена, която напомня на двама стари моряци за дълга им! — възкликна той. — Ние забравихме, че вежливостта изисква да покажем на непознатия нашето знаме. Наредете да го вдигнат, мистър Уайлдър, за да не пропуснем нищо от обредите на морския етикет.
— Корабът пред нас също не развява знаме.
— Това няма значение; ние ще го надминем по учтивост. Наредете да се вдигне знамето.
Уайлдър отвори малкия сандък, където се съхраняваха най-често употребяваните знамена, ала се подвоуми кое да избере от десетината, които лежаха навити на големи свитъци в различните преградки.
— Не зная кое от тия знамена ще предпочетете да покажа — рече той с полувъпросителен тон.
— Опитайте с тежкия холандец. Командирът на такъв прекрасен кораб би трябвало да разбира всички християнски езици.
Помощникът даде знак на дежурния старши кормчия и след минута знамето на Обединените провинции се развяваше на флагщока155 на „Делфин“. Двамата офицери следяха внимателно как ще по действува това на непознатия, обаче той отказваше да отговори на лъжливия сигнал, който току-що бяха издигнали.
— Непознатият вижда, че корпусът ни не е пригоден за холандските плитчини. Може би ни е познал? — подхвърли Корсарят, поглеждайки въпросително помощника си.
— А аз не мисля така. „Делфин“ толкова често мени флаговете си, че дори приятелите му трудно могат да го познаят.
— Трябва да признаем, че е кокетен кораб. Я опитайте с португалското знаме; да видим дали бразилските диаманти няма да го примамят.
Вдигнатият флаг бе свален и на негово място се развя емблемата на Браганския кралски двор156. Но непознатият продължаваше да се движи по курса си с мрачно безразличие, впивайки се все повече и повече във вятъра, както се казва на моряшки жаргон, за да скъси максимално разстоянието между себе си и своя съперник.
156