— Аз съм мамил и по-остри, и по-проницателни очи от тия, които разкрасяват суровото лице на капитан Бигнъл — забеляза той хладнокръвно, извръщайки погледа си от огледалото към лицето на своя помощник.
— Значи вие го познавате?
— Мистър Уайлдър, моят занаят изисква да зная много неща, които други пренебрегват. А това приключение, което, съдейки по изражението ви, смятате за обречено на провал, не е твърде лесно. Убеден съм, че нито един офицер или матрос на борда на „Стрела“ не е виждал кораба, чието име реших да присвоя. Той толкова отскоро е слязъл от стапелите159, че не е изложен на никакъв риск. Следователно малка е вероятността аз в новата си дегизировка да бъда принуден да призная, че се познавам с някого от офицерите му; защото, както ви е известно, много години са минали, откакто вашият бивш кораб е бил в Европа; а ако прегледате тези документи, ще видите, че аз съм облагодетелствуван смъртен, син на лорд, и за времето, откакто този кораб е напуснал родината, не само съм се издигнал по чин, но и съм възмъжал.
— Това са наистина благоприятни обстоятелства, които не съм имал прозорливостта да забележа. Но защо изобщо да се излагаме на риск?
— Защо ли! Може би имам таен план да узная дали трофеят ще изкупи загубите, които ще понесем при неговото залавяне… или може би това е само моя прищявка. Такова приключение е страшно интересно и вълнуващо!
— И страшно опасно.
— За мен няма значение какво ще ни струват такива удоволствия, Уайлдър — добави Корсарят, обръщайки се към него, и в погледа му се четеше искрено и учтиво доверие. — Аз ви поверявам живота и честта си, защото би било безчестие да изменя на интересите на моя екипаж.
— А аз ще оправдая това доверие — отвърна нашият авантюрист с толкова глух и задавен глас, че думите почти не се разбираха.
За миг Корсарят се взря внимателно в лицето на събеседника си, после се усмихна, сякаш приемаше обещанието му, махна с ръка за сбогом, обърна се и понечи да излезе от каютата. Но в този момент блуждаещият му поглед забеляза трети човек. Слагайки леко ръка върху рамото на момчето, което с тялото си някак дръзко бе препречило пътя му, той попита малко строго:
— Родрик, какво се готвиш да правиш?
— Да последвам господаря си с лодката.
— Момче, аз нямам нужда от твоите услуги.
— Напоследък рядко се нуждаете от тях.
— Защо да излагам излишно на риск още един живот, когато ще бъде съвсем безполезно?
— Като рискувате собствения си живот, вие излагате на риск и всичко, което аз имам.
Този отговор бе произнесен с толкова смирен и пресеклив глас, че треперливите му и почти сподавени звуци стигнаха само до ушите на този, за когото бяха предназначени.
Известно време Корсарят не отвърна нищо. Ръката му продължаваше да лежи върху рамото на момчето, чието трепкащо лице разчиташе ясно, защото понякога окото е способно да прониква в тайните на сърцето.
— Родрик — каза той с по-мек и по-благ тон, — твоята съдба е свързана с моята; ние ще вървим заедно.
Прокарвайки бързо ръка по челото си, своенравният предводител се заизкачва по стълбата, придружен от момчето, а след тях тръгна и този, на чиято вярност разчиташе толкова много. Корсарят крачеше по палубата с твърда стъпка и се държеше така спокойно, като че не съзнаваше колко опасно е неговото начинание. Очите му пробягваха с моряшка загриженост от платно на платно; нито едно въже, нито една рея не се изплъзна от зорките погледи, които хвърляше около себе си, преди да стигне до перилата. Най-после се заспуща към лодката, която го чакаше по негово нареждане. В този момент за пръв път по решителното му лице премина сянка на съмнение и колебание. За миг кракът му се задържа на стълбата.
— Дейвис — обърна се той строго към човека, който, както знаеше от опит, беше способен на предателство, — слез от лодката. Пратете ми на негово място оня мърморко — командира на бака. Такъв дързък бъбривец обикновено умее да мълчи, когато трябва.