— Да почакам ли! Нима Хенри Арк се колебае, когато враговете на неговия крал, нещо повече, враговете на човечеството го предизвикват да изпълни дълга си?
— Сър, вие не ме разбирате правилно. Аз се колебая, за да не бъде опетнено знамето, под което плаваме, а не от желание да избягна боя. Нашият враг, моят враг знае, че ако попадне в ръцете ни, за някогашното му великодушие ще се отплатим само с добро. И все пак, капитан Бигнъл, аз ви моля да ми дадете време да подготвя кораба за бой, в който ще бъдат поставени на изпитание всичките му сили, и да осигуря победата, която ще ни струва скъпо.
— Но ако се изплъзне…
— Заклевам се в живота си, няма и да се опита. Аз познавам не само човека, но и неимоверните му възможности за съпротива. За половин час ще можем да извършим необходимата подготовка, без да разклатим духа си или да проявим неблагоразумие.
Старият моряк неохотно се съгласи, но дълго мърмори под нос, че е позор за един английски военен кораб да не нападне най-дръзкия пират, плавал досега по вода, и да не го направи на пух и прах с един удар. Уайлдър, свикнал с простодушното професионално перчене, което често се проявяваше като своеобразен щрих към наистина твърдата и мъжествена решителност на моряците на тази възраст, го остави да роптае колкото си иска и сам се залови с работа, смятана от него за най-важна в момента, но и влизаща в непосредствените му задължения.
Отново бе издадена команда „приготви се за бой“, която бе изпълнена с онова бодро настроение, с което моряците имат навика да посрещат всяка по-значителна промяна в неспокойния си занаят. Впрочем малко оставаше да се направи, тъй като повечето от предварителните приготовления бяха извършени още при първата среща между двата кораба. Сега всички трябваше да заемат местата си и да се пристъпи към по-сериозните и зловещи приготовления за неминуем бой. След като цялата тази подготовка бе завършена — артилеристите бяха застанали до оръдията си, моряците — при брасите, а офицерите — при съответните си батареи, — задните рей се завъртяха и корабът отново бе приведен в движение.
През този кратък промеждутък корабът на Корсаря лежеше на дрейф на половин миля разстояние, без да проявява ни най-слаб интерес към очебийното раздвижване на враждебния си съсед. Когато забеляза обаче, че „Стрела“, тласкан от вятъра, постепенно увеличава скоростта си, така че водата под долната част на вълнореза образува малка мятаща се вълна от пяна, другият кораб обърна нос срещу вятъра, марселът се изду и корпусът му, управляван от умела ръка, също се понесе стремително напред. В това време на гафела167 на „Стрела“ отново се издигна онова широко знаме, което бе смъкнато по време на преговорите и което се бе развявало победоносно при опасности и безброй сражения. Но на флагщока на противника му не се показа никаква емблема.
По този начин двата кораба „ускориха ход“, както се казва на моряшки език, следейки се един друг така настървено, сякаш бяха чудовища-съперници от морските дълбини и всяко от тях се мъчеше да скрие от своя противник следващата си маневра. Сериозността на Уайлдър се бе предала на честния моряк, който командуваше „Стрела“; сега и той като помощника си се стараеше да се готви за боя без бързане, с нужната предпазливост.
Досега денят беше безоблачен и никога над морската шир не бе се простирал такъв чистосин небосвод, какъвто бе надвиснал от часове над главите на нашите морски герои. Но сякаш природата не одобряваше сегашните им кръвожадни замисли, тъмна, зловеща облачна маса сля океана с небето в противоположна на вятъра посока. Тези добре известни злокобни предзнаменования не убягнаха от бдителността на ония, които управляваха вражеските кораби, ала сметнаха опасността за още твърде далечна, за да отклони вниманието им от по-важното за тях — предстоящото сражение.
— От запад иде шквал — каза опитният и предпазлив Бигнъл, сочейки тези първи признаци, — но ние ще успеем да се справим с пирата и да се приготвим да посрещнем бурята, преди тя да ни връхлети.
Уайлдър се съгласи, защото междувременно в душата му се бе пробудила и професионалната гордост, а благородното съперничество вземаше връх и будеше чувства, може би чужди на дълга му, колкото и естествени да биха изглеждали у човек, така предразположен към добри дела.
167