— Какво е вашето желание? — попита най-после Корсарят с глас, който въпреки железните му нерви звучеше необикновено слабо и глухо. — Какво искате?
— Животът им!
— Разбирам ви; вземете ги, те са ваши.
Въпреки ужасите на току-що преживяната сцена и напрежението, изтърпяно по време на битката, спокойният, тържествен тон, с който съдията му произнесе присъдата (а знаеше, че тя означава бърза и позорна смърт), потресе душевно нашия авантюрист дотам, че едва не припадна. Кръвта нахлу в сърцето му и главата му забуча така, че имаше опасност да полудее. Но след миг душевният потрес премина и той стоеше все тъй изправен гордо и наглед непоклатимо — явно с нищо не показваше доловима за човешкото око слабост, присъща на всеки простосмъртен.
— Аз не искам нищо за себе си — заяви Уайлдър с възхитително хладнокръвие. — Зная, че вашите самозвани закони ме осъждат на жалка участ, но претендирам, не, моля, настоявам, умолявам ви за милост към моите невежи, доверчиви, предани другари; те не знаеха какво вършат и…
— Говорете на тия — рече Корсарят, като извърна очи и посочи наобиколилата го групичка настървени хора, — ето вашите съдии, само те могат да ви помилват.
Дълбоко, почти непреодолимо отвращение обзе младежа, но със страшно усилие той го превъзмогна и като се обърна към екипажа, продължи:
— Тогава ще се унижа да се обърна с молба към тях. Вие сте хора и моряци…
— Махнете го! — крясна прегракнало Найтингейл. — Не искаме проповеди! Закачете го на нока168 на реята… веднъж завинаги да се отървем от него.
Коравосърдечният боцман подигравателно нададе остър и продължителен писък със свирката си и като ехо му откликнаха двайсет гласа, в които се смесваха дрезгаво и неблагозвучно езиците на различни народности, като всеки крещеше на свой ред:
— На нока на реята! Да ликвидираме и тримата! Да ги ликвидираме!
Уайлдър отправи с очи последна молба към Корсаря, но не срещна погледа му, защото той нарочно бе извърнал лице настрана. С пламтяща глава младият човек усети как го повлякоха грубо от шканците към средната, не толкова неприкосновена част на кораба. Блъскането, трескавото връзване на примки и всички други страшни приготовления за екзекуция сред морето като че станаха само за миг — поне така се струваше на този, който стоеше пред прага на смъртта.
— Дайте жълто знаме за наказание! — ревна жадният за мъст командир на моряците от бака. — Нека джентълменът тръгне на последното си плаване под това знаме, като престъпник!
— Жълто знаме! Жълто знаме! — повтаряха злобно двайсет гърла. — Свалете флага на Корсаря и вдигнете емблемата на началника на военната полиция! Жълто знаме! Жълто знаме!
Дрезгавият смях и подигравките, с които бе посрещнато това жестоко предложение, ядосаха Фид. Досега той бе търпял мълчаливо Грубостите, на които беше подложен, чисто и просто смяташе, че началникът му ще съумее най-добре да каже малкото, което може би трябваше да се каже.
— Спрете злодеи! — извика той яростно, в силния си гняв забравил всякакво благоразумие и въздържаност. — Вие сте главорези и глупави престъпници! Че сте престъпници и получавате заповеди от дявола, е изписано на челата ви, а че сте глупаци, всеки може да разбере по това как връзвате въжето около врата ми. Даже една свястна примка не можете да направите! Но ей сега ще видите как се умира достойно на бесилката, негодници такива!
— Оправете примката и го вдигнете! — изкрещяха бързо един след друг един, два, три гласа. — Стегнете добре въжето и го пратете бързо на оня свят!