Когато стигна до укреплението, непознатият в зелено плясна силно ботуша си с камшика за езда, сякаш да привлече вниманието на погълнатия в мисли млад моряк, и същевременно подхвана непринудено разговор, като че му беше постоянен спътник, а не натрапник.
— Много красиво щеше да бъде това нещо, ако го видеше човек на горска поляна, увито в бръшлян — каза той. — Но моля да ме извините; джентълмени с вашата професия кажи-речи нямат нищо общо с горите и порутените камъни. Виж, оная кула там — и посочи мачтите на кораба във външното пристанище — ви е приятно да гледате, а единствените развалини, които ви интересуват, са останките от корабукрушение!
— Вие, изглежда познавате нашите вкусове, сър — отвърна хладно морякът.
— Значи това ми е вродено, защото трябва да призная, рядко съм имал възможност да общувам с моряци и да науча нещо от тях. Както виждам, като че ли и сега нямам късмет. Нека бъдем откровени, друже, и да си поговорим като приятели. Какво намирате в тази купчина камъни, та толкова време вече отвлича вниманието ви от оня доблестен и прекрасен кораб.
— Толкова ли е чудно, ако един безработен моряк разглежда кораб, който му харесва? Може би възнамерява да потърси работа на него?
— Капитанът му ще бъде последен глупак, ако откаже на такъв достоен момък! Но вие изглеждате твърде начетен, за да заемете някаква калпава койка.
— Койка ли! — повтори морякът и отново впери очи с особено изражение в непознатия в зелено.
— Да, койка! Това е моряшка дума, която значи също „служба“ или „длъжност“, нали? Ние, адвокатите, познаваме слабо морския език, но мисля, че именно това е смисълът. Какво смятате вие, прав ли съм?
— Тази дума, разбира се, още не е станала архаизъм и мога да кажа, че като метафора безспорно е допустима в смисъла, в който я употребихте.
— Архаизъм! — повтори непознатият в зелено, отвръщайки на свой ред на многозначителния поглед на моряка. — Така ли се наричат всички части на кораба? Може би за метафора смятате носовото украшение, а за архаизъм — баркаса?
Младият човек прихна да се смее и тази духовита забележка като че ли стопи студенината му, защото по-нататък разговорът вече не беше така сдържан, както в началото.
— Няма съмнение, че сте били по море — каза той, — така както няма съмнение, че аз съм ходил на училище. А щом и двамата сме имали това щастие, можем да си позволим да бъдем великодушни и да престанем да говорим със заобикалки. Например какво е било според вас предназначението и целта на тази развалина, когато се е намирала в по-добро състояние от сега?
— За да решим това — отвърна непознатият в зелено, — може би ще трябва да я огледаме по-отблизо. Хайде да се качим.
И като рече това, адвокатът се заизкачва по една разнебитена стълба и през един отворен капак се озова на етажа, разположен точно над горния край на арките. Спътникът му се поколеба да го последва, но като видя, че оня го чака на върха на стълбата и много любезно му сочи едно повредено стъпало, се устреми напред и се изкачи с присъщите на професията му ловкост и увереност.
— Ето ни най-после тук — възкликна непознатият в зелено, оглеждайки голите стени, иззидани от такива малки и неправилни камъни, че постройката изглеждаше опасно нестабилна. — За палуба, както бихте казали, ни служат яки дъбови дъски, а небето ни е покрив — така наричаме в университетите горната част на къщата. Но сега да поговорим за неща от долния свят. Ъ-ъ… забравих как ви беше името.
— Зависи от обстоятелствата. В различни случаи се обръщат към мен с различни имена. Но ако ме наричате Уайлдър, с удоволствие ще се отзовавам.
— Уайлдър! Хубаво име, макар че, смея да кажа, и само Уайлд44 би ви подхождало. Вие, младите моряци, сте с малко неуравновесен характер. Колко нежни сърца сте оставили да въздишат в тъмни будоари заради вашите прегрешения, докато вие порите — мисля, че точно такъв е изразът, — порите солените води на океана?
44