Мисис Уилис, която никога не насърчаваше възпитаницата си към тия естествени слабости, колкото мили и пристойни да изглеждаха те на странични хора, обърна към девойката строго лице и явно с намерение да сложи веднъж завинаги край на страховете й, забеляза кратко и решително:
— Ако всички опасности, от които, изглежда, се боиш, съществуваха в действителност, то никой не ще може да минава благополучно по този път ежедневно и дори ежечасно. А вие, госпожо, навярно сте идвали често от Каролините по море ведно с адмирал Де Лейси?
— Никога — отвърна вдовицата бързо и малко сухо. — Морето не ми понася и винаги съм пътувала по суша. Но знаете ли, Уилис, като съпруга и вдовица на адмирал не ми прилича да бъда невежа в морската наука. Мисля, че малко дами в английската империя са запознати по-добре от мен с корабите поотделно и особено събрани в ескадра. Тези познания придобих съвсем естествено, като жена на офицер, комуто съдбата бе отредила да командува флоти. Предполагам, че тия неща са ви съвсем неизвестни.
За миг сянка на тъга като тъмен облак покри спокойното, изпълнено с достойнство лице на Уилис, върху което скъпи, но мъчителни спомени бяха запечатали завинаги кротко изражение на скръб, което по-скоро смекчаваше, без да унищожава, чертите на силния й характер, все още отразяващи се в погледа й. След като се поколеба, сякаш искаше да промени темата на разговор, тя отговори:
— Морето не ми е съвсем непознато. Случвало ми се е често да извършвам продължителни и дори опасни пътувания по него.
— Но само като обикновена пътничка. Ние, жените на моряци, единствени от представителките на нашия пол можем да претендираме, че познаваме тази благородна професия! Има ли — възкликна вдовицата на мореплавател в изблик на професионално въодушевление, — може ли да има нещо по-прекрасно от кораб, който се бори смело с вълните, както съм чувала адмиралът да казва хиляди пъти — хакбордът47 му пори океана, а вълнорезецът му пълзи отзад като виеща се змия, следвайки лъскавата му диря, както жива твар, движейки се по суша, оставя костта под предната си лапа, за да служи за пътеводител на тия, които идват след нея!48 Не знам, моя мила Уилис, дали ме разбирате добре, но за опитното ми око това очарователно описание представлява картина на всичко величествено и красиво!
Леката усмивка на гувернантката може би издаваше мисълта й, че покойният адмирал не е бил съвсем лишен от присъщото на моряка чувство за хумор. Но в този момент от горното помещение на кулата долетя слаб звук, който приличаше на шепот на вятър, ала в действителност беше сподавен смях. Думата „Прекрасно!“ беше още на устата на младата Гъртруд — тя виждаше цялата красота на картината, която леля й се бе опитала да опише, но не изпадна дотам, че да се впусне в дребнаво изтъкване на слабостите й. Ала изведнъж млъкна и се ослуша плахо.
— Нищо ли не чухте? — каза тя.
— Изглежда, в мелницата още има плъхове — отговори спокойно Уилис.
— Мелница ли! Нима, скъпа мисис Уилис, продължавате да наричате тези живописни развалини мелница?
— Колкото и да се накърнява очарованието й в очите на една осемнайсетгодишна, принудена съм да я наричам мелница.
— В нашата страна не се срещат толкова много развалини, моя мила гувернантке — възрази през смях нейната възпитаница, макар пламъкът в очите й да показваше колко сериозно отстоява свидното си мнение, — тъй че нямаме право да им отнемаме дори малката привлекателност, с която биха могли да ни заинтригуват.
— Толкова по-добре за страната! Развалините в една страна са като повечето признаци за изхабяване на човешкия организъм — печални доказателства за злоупотребите и страстите, които са ускорили пораженията, нанесени от времето. Тези провинции са като теб, моя Гъртруд: свежи, млади и сравнително простодушни. Да се надяваме, че и на тях, и на теб предстои дългът, благотворен и щастлив живот.
— Благодаря ви за себе си и за страната си, но все пак за нищо на света не бих признала, че тези живописни развалини са били мелница.
— Каквито и да са били, отдавна са на сегашното си място и по всичко личи, че още дълго ще останат тук. Ала не може да се каже същото за нашата тъмница, както наричаш оня прекрасен кораб, с който скоро ще тръгнем на път. Ако не ме лъжат очите, госпожо, мачтите му минават бавно покрай комините на града.