Невеж обитател на сушата би бил поразен от реда и симетричност-та на високите мачти, издигащи се от черната грамада на корпуса към небесата, и от висящите във въздуха въжета, чиито тъмни линии се пресичаха една с друга така, че нормалното им преплитане изглеждаше като безпорядък и неразбория. Но тези познати на Уайлдър предмети сега не привличаха вниманието му. Наистина като всички моряци най-напред той хвърли бегъл поглед нагоре, но веднага след това бързо, но проницателно се обърна около себе си, както споменахме преди малко. С изключение на един човек, който, макар и загърнат в широка моряшка пелерина, личеше, че е офицер, по палубите не се виждаше жива душа. От всички страни стояха мрачни, заплашителни батареи, подредени красиво и внушително, по моряшки, но нийде не се забелязваше нито следа от човешкото множество, от което обикновено гъмжи палубата на въоръжен кораб и е толкова необходимо, за да пусне оръдията в действие. Разбира се, по правилник в този час повечето хора от екипажа би трябвало да бъдат вече в койките, но според установения ред по няколко моряци се оставят на вахта, за да бдят за безопасността на кораба. Ето защо, като видя неочаквано пред себе си един-единствен човек, нашият авантюрист започна да усеща неудобството на положението си и необходимостта от някакво обяснение.
— Сигурно се учудвате, сър — каза той, — че съм избрал за посещението си такъв късен час?
— Разбира се, очаквахме ви по-рано — бе лаконичният отговор.
— Очаквахте ли!
— Да, очаквахме. Нали видях как вие с двамата си другари в лодката половин ден ни оглеждахте от градските кейове и дори от старата кула на хълма! Какво друго можеше да показва това любопитство, освен намерение да дойдете на борда?
— Откровено казано, това ме учудва! — възкликна Уайлдър малко разтревожен. — Значи сте отгатнали намеренията ми?
— Слушайте, приятелю — прекъсна го събеседникът му с тих смях, — съдейки по облеклото и външността ви, струва ми се, вие сте моряк. Да не мислите, че сме забравили да включим в инвентара на кораба си далекогледи? Или пък си въобразявате, че не знаем как да си служим с тях?
— Навярно имате сериозни основания да следите така внимателно какво правят непознати хора на брега?
— Хм! Може пък да чакаме товар от брега. Но предполагам, че не сте били толкова път в тъмното само за да прегледате товарителницата ни. Сигурно желаете да се видите с капитана?
— А нима не го виждам?
— Къде? — попита непознатият и се сепна, с което показваше благоразумното си страхопочитание към своя началник.
— Във ваше лице.
— В мое лице ли! Но аз не заемам такова почетно място в нашите корабни книги, макар че някой прекрасен ден все ще ми дойде времето. Слушайте, приятелю, когато идвахте насам, минахте ли под кърмата на оня кораб, дето дрейфува по течението?
— Разбира се, както виждате, той е точно на пътя ми.
— На вид солиден кораб и добре снабден с всичко. Разправят, че бил готов да отплава.
— Така изглежда: платната му са вързани, а газенето му е такова, като че е напълно натоварен.
— Но с какво? — попита рязко непознатият.
— Предполагам с нещата, посочени в товарителницата. Но вие самите, изглежда, още не сте започнали тая работа; ако ще товарите в това пристанище, няма да излезете в открито море по-рано от няколко дни.
— Хм! Мисля, че нашият съсед няма да ни изпревари много — забеляза другият малко сухо. После, сякаш у плашен, че се е изпуснал, добави бързо: — Нали знаете, ние, роботърговците, не носим почти нищо друго освен пранги и няколко бъчви ориз; останалият ни товар се състои от оръдията и това, с което ги зареждаме.
— Редно ли е кораби, занимаващи се с такава дейност, да имат толкова тежко въоръжение?
— Може да е редно, а може и да не е. Откровено казано, на брега закон почти не съществува, а често със силна ръка се постига толкова, колкото и с право. Затова, мисля, нашите собственици са преценили, че на борда трябва да има достатъчно оръдия и муниции.
— Би следвало да ви дадат и артилеристи, които да си служат с тях.
— Очевидно са забравили това, въпреки че са умни хора. Думите му бяха почти заглушени от същия груб глас, който бе стигнал до скифа на Уайлдър. Сега той отново нададе прегракнал вик, който отекна над водата и смисълът му беше:
— Хей, кой е там в лодката?
— Отговорът бе даден бързо, кратко и според морските правила, но произнесен тихо, предпазливо. Човекът, с когото Уайлдър водеше такъв двусмислен разговор, изглежда, се смути от тази внезапна намеса и не знаеше какво да прави. Той вече бе понечил да заведе госта си в каютата, но се чу плясък на гребла — някаква лодка бе застанала до борда на кораба, а това показваше, че е вече късно. Като заповяда на събеседника си да не мърда от мястото си, човекът се втурна към трапа, за да посрещне току-що пристигналите.
Напуснат внезапно по такъв начин, Уайлдър остана съвсем сам. Така имаше по-добра възможност да продължи огледа си и да проучи внимателно новодошлите.
От лодката на кораба се качиха в дълбоко мълчание петима-шестима моряци с атлетическо телосложение. Те поговориха шепнешком с офицера, който, изглежда, прие някакво съобщение и предаде някаква заповед. След тези първоначални формалности от един скрипец на грот-мачтата бе прехвърлено въже, краят на което очевидно се спусна в лодката. Подир малко товарът, който то трябваше да вдигне на кораба, се заклати във въздуха по средата между водата и рангоута64. После бавно го заспущаха, приближиха го внимателно до борда и най-сетне благополучно го стовариха на корабната палуба.
През време на цялата тази процедура, която сама по себе си не беше нещо необикновено, а се вършеше всекидневно на големи кораби в пристанище, Уайлдър напрягаше очи така, като че щяха да изскочат от орбитите. Тъмната маса, вдигната от лодката, изглеждаше на небесния фон като човешко тяло. Моряците наобиколиха този предмет. След като дълго се блъскаха и разговаряха полугласно, те вдигнаха товара — или тялото, ако предпочитаме да го наречем така — и заедно с него изчезнаха зад мачтите, лодките и оръдията, с които беше задръстена предната част на кораба.
Цялата тази работа прикова вниманието на Уайлдър. Но въпреки че очите му бяха така напрегнато вперени в групата на трапа, той не пропусна да забележи цяла дузина тъмни предмети, които внезапно се подадоха иззад рейте, и други тъмни части на кораба. Те можеха да бъдат люлеещи се във въздуха скрипци, но много приличаха на човешки глави. Едновременното им появяване и изчезване като че потвърждаваше това впечатление; всъщност нашият авантюрист ни най-малко не се съмняваше, че именно любопитството бе накарало толкова много заинтригувани лица да надзърнат от скривалищата си.
Но нямаше много време да размишлява върху всички тия второстепенни подробности от заобикалящата го обстановка, защото до него се приближи пак предишният му събеседник, който, изглежда, отново бе останал сам на палубата.
— Знаете колко е трудно да се приберат хората от брега, когато корабът е готов за отплаване — забеляза офицерът.
— Но вие май използвате много бърз начин за вдигането им на кораба — отвърна Уайлдър.
— Аха, човека на скрипеца ли имате предвид? Зрението ви е добро, приятелю, щом от такова разстояние можете да различите нож от свайка. Но този моряк беше размирник… е, не толкова размирник, колкото пияница. Доколкото може да бъде размирник човек, който не може нито да говори, нито да седи, нито да стои изправен.
След тези думи, сякаш напълно доволен от остроумието си и от простото си обяснение, офицерът се засмя и закиска, което показваше, че е в отлично настроение.
— Но вие стоите още на палубата — бързо добави той, — а капитанът ви чака в каютата си. Елате с мен, аз ще ви заведа.
— Чакайте — каза Уайлдър, — не е ли по-добре да съобщите за посещението ми?
— Той вече е уведомен. Тук при нас почти всичко стига до ушите му, преди още да е влязло в корабния дневник.
Уайлдър не възрази повече, а заяви, че е готов да тръгне. Офицерът го поведе към преградата, която отделяше главната каюта от шканците65 на кораба, и като му посочи една врата, прошепна:
— Почукайте два пъти; ако отговори, влезте.
Уайлдър направи така, както му бе казано. Първото му почукване или не бе чуто, или не бе удостоено с внимание. Когато почука пак, му викнаха да влезе. Младият моряк отвори вратата, обзет от най-различни чувства, които ще намерят израз на следващите страници от нашето повествование, и след миг се озова пред непознатия в зелено, застанал под светлината на силна лампа.