— Отговорът бе даден бързо, кратко и според морските правила, но произнесен тихо, предпазливо. Човекът, с когото Уайлдър водеше такъв двусмислен разговор, изглежда, се смути от тази внезапна намеса и не знаеше какво да прави. Той вече бе понечил да заведе госта си в каютата, но се чу плясък на гребла — някаква лодка бе застанала до борда на кораба, а това показваше, че е вече късно. Като заповяда на събеседника си да не мърда от мястото си, човекът се втурна към трапа, за да посрещне току-що пристигналите.
Напуснат внезапно по такъв начин, Уайлдър остана съвсем сам. Така имаше по-добра възможност да продължи огледа си и да проучи внимателно новодошлите.
От лодката на кораба се качиха в дълбоко мълчание петима-шестима моряци с атлетическо телосложение. Те поговориха шепнешком с офицера, който, изглежда, прие някакво съобщение и предаде някаква заповед. След тези първоначални формалности от един скрипец на грот-мачтата бе прехвърлено въже, краят на което очевидно се спусна в лодката. Подир малко товарът, който то трябваше да вдигне на кораба, се заклати във въздуха по средата между водата и рангоута64. После бавно го заспущаха, приближиха го внимателно до борда и най-сетне благополучно го стовариха на корабната палуба.
През време на цялата тази процедура, която сама по себе си не беше нещо необикновено, а се вършеше всекидневно на големи кораби в пристанище, Уайлдър напрягаше очи така, като че щяха да изскочат от орбитите. Тъмната маса, вдигната от лодката, изглеждаше на небесния фон като човешко тяло. Моряците наобиколиха този предмет. След като дълго се блъскаха и разговаряха полугласно, те вдигнаха товара — или тялото, ако предпочитаме да го наречем така — и заедно с него изчезнаха зад мачтите, лодките и оръдията, с които беше задръстена предната част на кораба.
Цялата тази работа прикова вниманието на Уайлдър. Но въпреки че очите му бяха така напрегнато вперени в групата на трапа, той не пропусна да забележи цяла дузина тъмни предмети, които внезапно се подадоха иззад рейте, и други тъмни части на кораба. Те можеха да бъдат люлеещи се във въздуха скрипци, но много приличаха на човешки глави. Едновременното им появяване и изчезване като че потвърждаваше това впечатление; всъщност нашият авантюрист ни най-малко не се съмняваше, че именно любопитството бе накарало толкова много заинтригувани лица да надзърнат от скривалищата си.
Но нямаше много време да размишлява върху всички тия второстепенни подробности от заобикалящата го обстановка, защото до него се приближи пак предишният му събеседник, който, изглежда, отново бе останал сам на палубата.
— Знаете колко е трудно да се приберат хората от брега, когато корабът е готов за отплаване — забеляза офицерът.
— Но вие май използвате много бърз начин за вдигането им на кораба — отвърна Уайлдър.
— Аха, човека на скрипеца ли имате предвид? Зрението ви е добро, приятелю, щом от такова разстояние можете да различите нож от свайка. Но този моряк беше размирник… е, не толкова размирник, колкото пияница. Доколкото може да бъде размирник човек, който не може нито да говори, нито да седи, нито да стои изправен.
След тези думи, сякаш напълно доволен от остроумието си и от простото си обяснение, офицерът се засмя и закиска, което показваше, че е в отлично настроение.
— Но вие стоите още на палубата — бързо добави той, — а капитанът ви чака в каютата си. Елате с мен, аз ще ви заведа.
— Чакайте — каза Уайлдър, — не е ли по-добре да съобщите за посещението ми?
— Той вече е уведомен. Тук при нас почти всичко стига до ушите му, преди още да е влязло в корабния дневник.
Уайлдър не възрази повече, а заяви, че е готов да тръгне. Офицерът го поведе към преградата, която отделяше главната каюта от шканците65 на кораба, и като му посочи една врата, прошепна:
— Почукайте два пъти; ако отговори, влезте.
Уайлдър направи така, както му бе казано. Първото му почукване или не бе чуто, или не бе удостоено с внимание. Когато почука пак, му викнаха да влезе. Младият моряк отвори вратата, обзет от най-различни чувства, които ще намерят израз на следващите страници от нашето повествование, и след миг се озова пред непознатия в зелено, застанал под светлината на силна лампа.
VI глава
Най-просто е да хванат тия, що са
властни и да държат когото могат!
Помещението, в което се намираше сега нашият авантюрист, характеризираше добре своя обитател. По форми, размери и разположение то беше обикновена каюта, но мебелировката и подредбата й представляваха странна смесица от разкош и войнственост. Лампата, която висеше от тавана, беше от чисто сребро и макар и находчиво пригодена за сегашното си предназначение чрез механично приспособление, във формата и украсата й имаше нещо, което показваше, че някога е била използвана в някакво по-свято убежище. Масивни свещници от същия скъпоценен метал, принадлежали на същото светилище, стояха на внушителна маса от махагон, който още бе запазил блясъка си от преди половин век, а изрязаните във форма на животински лапи позлатени крака говореха, че първоначално масата не е била предназначена да служи за мебел на обикновен кораб. До транца66 стоеше кушетка, покрита с релефно кадифе, а до отсрещната преграда-диван, тапициран със синя коприна, който със стила, с материалите, от които беше направен, и с купчината възглавници показваше, че дори Азия е допринесла за комфорта на пристрастения към разкоша собственик. Освен тези забележителни предмети тук имаше огледала от шлифован кристал, сребърни прибори и дори пердета; всички тия неща се различаваха едно от друго по своеобразния си стил и материал. С една дума, при подбора на повечето от тези предмети странният им собственик, изглежда, е държал повече на великолепието и изяществото, отколкото на целесъобразността или на добрия вкус, за да угоди на прищевките си и да си осигури удобства.