Корсарят стисна уста и на долната му устна трепна усмивка, но тя се смени с полулюбезен, полувластен поглед, когато той продължи:
— В един скиф до борда на кораба ще намерите двама моряци, единия — бял, другия — черен. Доведете ги на кораба — в някоя от носовите каюти — и ги напийте здравата.
— Слушам — отговори този, когото наричаха Генерала, стана и тръгна с широки крачки към вратата на каютата.
— Почакайте — добави Корсарят, — на кого ще възложите тази работа?
— Найтингейл има най-здравата глава след мен на кораба.
— Сега той е много далеч. Пратих го на брега да търси бездействуващи моряци, които биха пожелали да постъпят на служба при нас, и го намерих в една кръчма, където беше развързал езика си и плещеше като адвокат, който е измъкнал пари и от двете страни. На всичко отгоре се спречка с един от тези хора и вероятно след пиенето ще се стигне до бой.
— Тогава сам ще свърша тази работа. И без това „нощната ми шапчица“79 ме чака; само ще трябва да я позатегна повече.
Корсарят, изглежда, беше доволен от това уверение, защото изрази задоволството си с фамилиарно кимване на глава. Но тъкмо когато военният се готвеше да си тръгне, той пак го спря:
— Още нещо, Генерале: вашият пленник.
— И него ли да напия?
— В никакъв случай. Разпоредете се да го доведат тук. Генералът измънка нещо в знак на подчинение и излезе от каютата.
„Проявих слабост — мислеше си Корсарят, който започна пак да се разхожда напред-назад из помещението, — като се доверих прекалено на едно простодушно лице и на младежки жар. Ако не се лъжа, този момък има причина да се отвращава от света и е готов да се впусне във всякаква романтична авантюра. Но ако съм се излъгал, може да се окаже съдбоносно, затова трябва да бъда внимателен, дори предпазлив до крайност. Той е необикновено привързан към тия двама моряци. Как бих искал да знам историята му! Но това ще дойде с времето си. Хората му трябва да останат заложници за завръщането и верността му. Ако излезе нечестен, е, в края на краищата те са моряци и мнозина като тях гинат в нашия опасен занаят! Добре нагласено; така никакво подозрение за някаква интрига няма да засегне гордостта на този чувствителен младеж, ако е истински човек, както ми се иска да вярвам.“
Такива бяха, общо взето, мислите, на които се отдаде Корсарят в течение на няколко минути след излизането на военния му сътрудник. Устните му се движеха; ту усмивки, ту сенки на мрачни мисли се сменяха по изразителното му лице, на което се отразяваха всички внезапни и бурни поврати в тази неспокойна, дейна душа. Докато беше потънал в размисъл, той ускори крачка и от време на време ръкомахаше малко причудливо, но когато се обърна внезапно, видя пред себе си някаква фигура, която бе изникнала ненадейно пред очите му като привидение.
Докато беше най-погълнат от мислите си, двама яки моряци бяха влезли неусетно в каютата, бяха сложили мълчаливо на един стол някакво човешко тяло и бяха излезли, без да продумат. Именно пред тази личност се намираше сега Корсарят. Те се изгледаха продължително, без никой от двамата да издаде нито звук. Корсарят бе онемял от изненада и смут, а другият изглеждаше буквално смразен от изумление и уплаха. Най-после по лицето на първия се плъзна лека странна усмивка и той произнесе рязко:
— Добре дошъл, сър Хектор Хоумспън!
Очите на объркания шивач — защото в мрежата на Корсаря бе попаднал именно познатият на читателя дърдорко, — очите на добрия човечец се въртяха наляво-надясно и в блуждаенето си обгръщаха смешението от разкош и военни приготовления, което срещаха навред, но след всеки алчен поглед не пропущаха да се впият в стоящата пред тях фигура.
— Казвам: добре дошъл, сър Хектор Хоумспън! — повтори Корсарят.
— Да бъде милостив господ към прегрешенията на нещастния баща на седем невръстни дечица! — възкликна шивачът. — Малко можете да получите, смели пирате, от един отруден, честен занаятчия, който от изгрев до залез слънце седи надвесен над работата си.
— Унизително е благородник да говори така за себе си, сър Хектор — прекъсна го Корсарят и като взе малкия камшик за езда, захвърлен небрежно на масата в каютата, потупа шивача по рамото, сякаш беше магьосник, който само с докосване иска да го освободи от някаква магия. — Горе главата, честни и верни поданико на краля; най-после съдбата започва да ви се усмихва: само преди няколко часа вие се оплаквахте, че нито един клиент не е дошъл в дюкянчето ви от този кораб, а ето че сега имате възможност да обслужите целия му екипаж.