— Приличаше ли на крадец? — попита тя, без да обръща внимание, че така внезапно я бяха изоставили всички ония, които допреди малко изказваха най-дълбоко съчувствие за загубата й. — Имаше ли вид на криещ се беглец?
— Що се отнася до носовото му украшение, не мога да ви кажа нищо определено — отвърна старият моряк, — макар че приличаше на човек, когото са държали дълго под шпигатите90 от подветрената страна. Ако питате за мнението ми, този клетник страдаше много…
— … от безделие, искате да кажете. Да, да, напоследък, за нещастие, дълго време беше без работа и в главата му се бяха вселили всякакви порочни помисли. Той страдаше от…
— … жена си — вметна подчертано старецът. Това безцеремонно изявление бе последвано от нов твърде недвусмислен всеобщ смях по адрес на Дизайър. Без ни най-малко да се смущава от това явно съгласие с мнението на смелия моряк, непоколебимата съпруга продължи:
— Ах, да знаете какво съм изстрадала и изтърпяла с този мъж от толкова години! Човекът, когото срещнахте, имаше ли вид на такъв, който е изоставил една оскърбена жена?
— Право да ви кажа, по вида му никак не личеше, че жената, която е оставил закотвена на мястото й, е била повече или по-малко оскърбена — отговори морякът с похвална деликатност, — но както и където и да е оставил жена си, ако наистина му е била жена, очевидно не е сметнал за уместно да остави вкъщи цялото й снаряжение. Човекът бе провесил на шията си сума женски дрънкулки; предполагам, че са му били по-приятни от нейните обятия.
— Как! — извика ужасена Дизайър. — Нима е посмял да ме ограби? Какво мое имаше у него? Да не е златната ми огърлица?
— Не бих се заклел, че беше златна.
— Подлец! — извика пак разярената кавгаджийка, задъхвайки се, сякаш току-що бе престояла под вода по-дълго, отколкото е допустимо за човешкия организъм, и с все сила си запробива път през тълпата, за да стигне по-бързо до тайната си съкровищница и да провери доколко е ощетена. — Безбожен злодей! Да ограби жената на своето сърце, майката на децата си и…
— Хайде, хайде! — прекъсна я пък съдържателят на „Ръждивата котва“ със съвсем неподобаващ за случая тон. — Не бях чувал досега да обвиняват добрия човек в мошеничество; съседите дори не смееха да го нарекат страхливец.
Старият моряк погледна кръчмаря право в лицето, смигна многозначително и отговори:
— Ако честният шивач е ограбил само тая кавгаджийка, не може да му се припише особено престъпление, защото и всичките мъниста, които има у себе си, няма да му стигнат да си плати пътя със сала. Аз бих могъл да пъхна в окото си всичкото злато, което носеше на шията си, и пак щях да виждам добре. Но срамота е да се задръства входът на кръчма с редовно разрешително от такава тълпа, като че е пристанище под ембарго; затова и пратих тая жена да си търси скъпоценностите, а всички безделници, както видяхте, се помъкнаха в килватера й.
Джо Джоръм гледаше говорещия като омагьосан от някаква тайнствена сила и близо минута нито продумваше, нито сваляше очи от него. Но после внезапно избухна в басов, гръмогласен смях, сякаш чак сега бе разбрал хитростта, която несъмнено бе накарала тълпата да се прехвърли от вратата му към вратата на изчезналия шивач; след това махна с ръка за поздрав и се провикна:
— Добре дошъл, Катранени Боб, добре дошъл, стари приятелю, добре дошъл! От кой облак падна? И какъв вятър те довя тук, та спусна отново котва в Нюпортското пристанище?
— Твърде много въпроси, за да им се отговори в открит рейд, приятелю Джоръм, пък и темата е твърде суха, та ще трябва да си наквася гърлото. Когато ме настаниш в някоя от вътрешните си каюти, тъй че да мога да докопам с абордажната си кука чаша флип91 и мръвка хубаво роудайлъндско говеждо, е, тогава задавай колкото въпроси щеш и ще получиш толкова отговори, колкото допадат на апетита ми.
— А кой ще плаща, честни Боб? Кой корабен касиер ще осребри сега чека ти? — продължи кръчмарят, но пусна стария моряк в заведението си с готовност, която противоречеше с изразеното съмнение, че ще бъде възнаграден за изключителната си отзивчивост.