— Има ли от какво да се страхуваме, сър? — попита гувернантката, мъчейки се да скрие от повереницата си естеството на своята тревога.
— Нали ви казах, госпожо, „Каролина“ ще се окаже кораб без късмет.
Отговорът на Уайлдър беше съпроводен с такава горчива усмивка, че двете жени я изтълкуваха като лоша поличба и Гъртруд се вкопчи в спътницата си като в човек, в когото отдавна е свикнала да търси опора.
— Защо моряците от роботърговския кораб не ни помагат… да не се блъснем в тях? — запита тревожно девойката.
— Имате право: защо не ни помогнат? Мисля, че скоро ще се срещнем с тях.
— Вие говорите така, младежо, и видът ви е такъв, сякаш сте убеден, че в тази среща се крие някаква опасност!
— Стойте близо до мен — отвърна Уайлдър, така стиснал устните си, че гласът му едва се чуваше. — Каквото и да се случи, стойте колкото е възможно по-близо до мен.
— Обърни бизангика104 към вятъра — крещеше лоцманът, — спусни лодките и завърти носа обратно… прибери стопанкера… опъни кливершкота105 назад… обърни пак гротхалса106.
Обърканите моряци стояха като статуи, не знаеха накъде да се завъртят; едни викаха на останалите да направят това или онова, а други също тъй гръмогласно отменяха командата. Изведнъж се чу спокоен, властен глас:
— Тишина на кораба!
Подобен тон, в който личи самообладанието на говорещия, винаги предава на подчинените частица от решителността на командуващия ги. Всички извърнаха лица към оная част от кораба, отдето идеше гласът, всички наостриха уши да доловят и най-малката допълнителна заповед. Уайлдър стоеше на барабана на шпила, откъдето виждаше добре всичко около себе си. С бърз и вещ поглед той бе преценил отлично положението на своя кораб. В този момент очите му бяха впити тревожно в роботърговския кораб, за да вникне в измамното спокойствие, което все още цареше на него, и да разбере каква полза би имало от бъдещите му действия. Но странният кораб лежеше върху водата като омагьосан и никаква човешка фигура не се мяркаше сред сложните му механизми освен вече споменатия моряк, който продължаваше работата си с такова безразличие, като че „Каролина“ се намираше на сто мили от мястото, където седеше той. Устните на Уайлдър се изкривиха в усмивка — горчива или доволна, трудно беше да се каже — и той даде знак на внимателно следящия го екипаж да действува бързо.
— Опъни всички платна по предните и задните мачти — изкомандува той.
— Да — повтори като ехо лоцманът, — опъни всички платна по мачтите.
— Има ли до борда спусната брегова лодка? — попита нашият авантюрист.
Десетина гласа отговориха утвърдително.
— Лоцманът да слезе в нея.
— Тази заповед е противозаконна — извика засегнатият. — Аз забранявам да се подчинявате другиму освен на мен.
— Хвърлете го в лодката! — повтори Уайлдър.
Сред суматохата и напрежението около стъкмяването на рейте почти никой не обърна внимание на съпротивата на лоцмана. Двамата помощници на капитана го вдигнаха на ръце и въпреки че крайниците му се извиваха и гърчеха във въздуха, спуснаха го в лодката безцеремонно като пън. След него хвърлиха края на фалината107 и с пълно безразличие оставиха победения лоцман да размишлява.
Междувременно заповедта на Уайлдър бе изпълнена. Широките платна, които допреди малко плющяха във въздуха или се издуваха на-вън-навътре според вятъра, сега се притискаха о съответните си мачти, отбивайки кораба от погрешния му-път. Тази маневра изискваше крайно внимание и изключителна точност в направляването й. Но младият командир се оказа във всички отношения подготвен за това изпитание. Тук се вдигна платно, там друго обърна по-плоска повърхност към вятъра, ту се разпъваше някое по-леко платно, ту изчезваше като тънка мъглица, разпръсната от слънцето. През всичкото това време гласът на Уайлдър кънтеше спокойно и властно. Сякаш самият кораб като живо същество съзнаваше, че съдбата му сега е в други, вече по-опитни ръце.
Подчинявайки се на получения нов подтик, огромните като облаци платна се полюляваха насам-натам заедно с високата гора от мачти И въжета и изведнъж, преодолявайки застоя си, корабът отстъпи тромаво под напора и започна да се отдръпва.
104
107