Младият капитан се поколеба както за да обмисли отговора си, така и да се полюбува на чистосърдечното лице на събеседницата си. Неговото мургаво лице също почервеня, а очите му заблестяха от възхищение, после, изведнъж съобразявайки, че бави отговора си, каза:
— Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност.
— Не се съмнявайте — отвърна мисис Уилис. — В никой случай няма да ви издадем.
— Да ме издадете ли! За себе си, госпожо, аз не се безпокоя. Ако ме подозирате в страхливост, жестоко се заблуждавате.
— В нищо недостойно не ви подозираме — побърза да вметне Гъртруд, — но… много се боим за нас самите.
— Тогава съм готов да ви избавя от безпокойството ви дори с цената на…
В този момент го спряха думите на единия от помощниците му към другия и насочиха вниманието му към съседния кораб.
— Тия от роботърговския кораб май са се сетили, че корабът им не е направен да стои в стъклена витрина, за да го зяпат женоря и дечурлига — извика първият помощник така гръмогласно, че да бъде чут на формарса109, където другият помощник, към когото се обръщаше, се занимаваше с някаква специална работа.
— Да, да — отговори вторият, — като виждат, че се движим, са решили и те да тръгнат на път. Вахтата им е като слънцето в Гренландия: шест месеца на палубата, шест месеца в кубрика!
Както винаги това остроумие разсмя моряците, които продължиха да пускат закачки в подобен дух, но от уважение към началниците — с по-приличен тон.
А в това време Уайлдър бе приковал очи в другия кораб. Човекът, седял толкова дълго на гротреята, бе изчезнал и сега от противоположния край на същата рея спокойно ходеше друг моряк, който с една ръка се държеше за гика, а с другата стискаше края на въже, явно с намерение да го пропъхне, където трябва. От пръв поглед Уайлдър позна, че това е Фид, толкова изтрезнял, че можеше да се държи на такава главозамайваща височина със същата — ако не и по-голяма — устойчивост, както би ходил на земята, ако дългът го призовеше на terra firma. Лицето на младия човек, което само преди миг руменееше от вълнение и сияеше от радост, че вече започват да му имат доверие, внезапно стана мрачно и затворено.
Мисис Уилис, която не изпущаше и най-малката следа на промяна в изражението на лицето му, поднови оживено разговора оттам, откъдето той бе сметнал за уместно да го прекъсне тъй внезапно.
— Значи сте готов да ни избавите от тревога — рече тя — дори с цената на…
— … на живота си, госпожо, но не и на честта си.
— Гъртруд, сега вече можем да се приберем в каютата си — забеляза мисис Уилис с хладен, недоволен тон, в който разочарованието беше примесено с дълбоко възмущение, че както вярваше, си играят с нея.
Гъртруд подобно на гувернантката си също гледаше студено встрани, но в очите й имаше някакъв лъчезарен блясък и погледът й не беше така сърдит. Минавайки покрай мълчаливия Уайлдър, всяка от тях му се поклони хладно, след което нашият авантюрист остана съвсем сам на шканците. Докато екипажът му навиваше въжетата на кълбета и разчистваше палубите, младият командир оброни глава над хакборда (оная част, която добрата вдовица на контраадмирала така странно вземаше за тъкмо противоположната от другия край на кораба) и няколко минути стоя вглъбен. Най-после от мислите му го изтръгна звук, напомнящ вдигане и спущане на леко гребло във водата.
Смятайки, че ще му досаждат посетители от брега, той вдигна глава и хвърли, недоволен поглед през борда на кораба, за да види кой се приближава?
На десетина фута от кораба стоеше лек скиф — лодка, използвана обикновено от рибарите в заливите и плитчините на Америка, — но на такова място, че бяха нужни известни усилия, за да се забележи.
В нея се намираше един-единствен човек, обърнат гърбом към кораба и очевидно тръгнал по работа, с каквато обикновено се занимават собствениците на такива лодки.
— Лакерда ли търсиш, приятелю, та си се наврял точно под кърмата ми? — попита Уайлдър. — Казват, че заливът гъмжал от великолепен костур и други люспести джентълмени, от лова на които би имал далеч по-голяма полза.
— Каквото и да хване човек, все е от полза — отвърна непознатият, обръщайки глава, и Уайлдър видя хитрите очички и ухиленото лице на стария Боб Блънт, както се бе назовал неговият отскорошен неверен съюзник.
— Я гледай! Как смееш да се явяваш пред очите ми в пет клафтера дълбока вода, и то след мръсния номер, който ми погоди…