Но нищо не се виждаше зад него освен вода, а в далечината — островчето с малкото укрепление. След няколко минути забелязаха, че екипажът на корабната лодка гребе обратно, връщайки се бавно, сякаш претърпял поражение. Всички се струпаха до борда на кораба да чуят как е завършило това приключение; към шумната тълпа се присъединиха и двете пътнички, които излязоха от каютата си на палубата. Ала вместо да отговорят на въпросите на колегите си с присъщата на моряците словоохотливост, хората от лодката мълчаха смутени. Офицерът им скочи на палубата, без да пророни дума, и незабавно се отправи към капитана.
— Скифът се оказа твърде бърз за вас, мистър Найтхед — забеляза спокойно Уайлдър, когато оня се приближи. През цялото това време той не бе помръднал от мястото си.
— Да, твърде бърз! Познавате ли човека, който го караше?
— Не много добре; зная само, че е мошеник.
— Сигурно, щом е от дяволското племе!
— Не бих казал, че е толкова лош, колкото навярно го смятате, но ми се струва, че няма излишък от честност за изхвърляне в морето. Какво стана с него?
— Такъв въпрос лесно се задава, ала трудно му се отговаря. Първо, макар че е стар и побелял, караше лодката си така, като че летеше. Бяхме зад него само с една минута, най-много две, но когато минахме от другата страна на роботърговския кораб, нямаше следа нито от лодката, нито от човека!
— Сигурно е заобиколил носа му, докато сте карали зад кърмата.
— Значи сте го видели?
— Да си призная, не.
— Не може да е направил това, сър, защото се доближихме толкова, че имахме възможност да огледаме и двата борда, пък и хората на роботърговския кораб не знаеха нищо за него.
— Видяхте ли тия хора?
— Бих казал „човека“, защото на борда като че ли има само един човек.
— Ас какво се занимаваше той?
— Седеше на руслените110 и изглеждаше заспал. Мързелив кораб, сър, и май прахосва повече пари на собствениците си, отколкото им носи!
— Може и да е така. Е, оставете го тоя негодник. Мистър Иринг, изглежда, че ще задуха от морето; да вдигнем марселите си и да бъдем готови да посрещнем вятъра. Дано имам късмет да видя залеза над морето.
Помощниците и екипажът се заловиха пъргаво за работа, но докато отново разпъваха платната, за да ги издуе вятърът, недоумяващите моряци зададоха безброй любопитни въпроси на колегите си от лодката и получиха безброй самохвални отговори. В това време Уайлдър се обърна към мисис Уилис, която бе чула краткия му разговор с помощника.
— Както виждате, госпожо — рече той, — нашето пътуване не започва без лоши поличби.
— Когато ми казвате, загадъчни момко, със странната искреност, която проявявате понякога, че сме неразумни, като се осланяме на океана, почти съм склонна да повярвам на думите ви. Но когато се опитвате да подкрепите съветите си с въздействието на някакви свръхестествени сили, вие само затвърдявате намерението ми да пътувам с този кораб.
— Бързо на шпила! — извика Уайлдър, хвърляйки на пътничките поглед, с който сякаш казваше: щом сте толкова смели, ще имате възможност да докажете решителността си. — Бързо там на шпила! Ще опитаме пак вятъра и ще изведем кораба в открито море, дорде е още светло.
Ръчките на шпила затракаха, моряците запяха. Тогава отново започна трудна работа — вдигането на тежката котва от дъното — и след няколко минути корабът се освободи от оковите, които го свързваха със земята.
Скоро от океана задуха силен вятър, наситен със солена морска влага. Когато връхлетя върху опънатите и добре стъкмени платна, корабът сякаш направи реверанс на дългоочаквания гост, а след този нисък поклон се изправи грациозно и през плетеницата от въжета прозвуча песента на вятъра — музика, толкова приятна за ушите на моряка. Тези дългоочаквани звуци и голямата сила на вятъра накараха моряците да заработят още по-енергично. Котвата бе прибрана, корабът се раздвижи, по-леките платна се вдигнаха, долните прави платна се смъкнаха и след по-малко от десет минути носът на „Каролина“ вече пореше вълните.
Сега Уайлдър се залови със задачата да прекара кораба си между островите Каноникът и Роуд Айлънд. Отговорността беше голяма, но за щастие проливът се оказа широк, а вятърът промени толкова посоката си на изток, че му даваше благоприятна възможност, след като за кратко време обърне кораба срещу вятъра, да поеме по желания път. Но при тази маневра се налагаше или да мине много близо до „Корсаря“, или да загуби до голяма степен своето предимство. Той не се поколеба. Когато се намираше толкова близо до наветрения бряг, че според показанията на трескаво работещия лот беше неблагоразумие да се приближава повече, корабът направи завой оверщаг и насочи носа си право към все още неподвижния и наглед неподозиращ нищо роботърговски кораб.
110