Когато излезе на палубата, Гъртруд потръпна и нададе възклицание, изразяващо безмерен възторг. Дори мисис Уилис се взираше в тъмните вълни, които се вдигаха и спущаха на хоризонта, около който се разливаше най-вече тази наглед така свръхестествена светлина, с дълбокото убеждение, че сега е напълно в ръцете на тоя, който е създал водата и сушата. Ала Уайлдър наблюдаваше цялата тази сцена така, като че съзерцаваше ведро небе. За него гледката не беше нито нова, нито страшна, нито пък очарователна. Съвсем другояче я възприемаше неговата по-млада и възторжена спътница. След като първоначалното й чувство на благоговеен страх затихна, тя възкликна с пламенно възхищение:
— Една такава нощ би изкупила цял месец затвор на кораб! Тези картини сигурно ви доставят голямо удоволствие, мистър Уайлдър, вие винаги имате възможност да им се наслаждавате.
— Не ще и дума, те доставят наслада. Само дано вятърът да промени посоката си с един-два румба113. Не ми харесва небето, нито този замъглен хоризонт, нито този вятър, който духа все от изток!
— Но корабът се движи с голяма скорост — възрази спокойно мисис Уилис, като забеляза, че младият човек несъзнателно издава мислите си, а тя се страхуваше от въздействието на думите му върху душевното състояние на възпитаницата й. — Ако следваме неотклонно курса си, има изгледи пътуването ни да завърши бързо и благополучно.
— Вярно! — възкликна Уайлдър, усетил непредпазливостта си. — Напълно вероятно и съвсем вярно. Мистър Иринг, вятърът става много силен за нашата птица. Приберете всички брамсели114 и насочете кораба по-остро срещу вятъра. Ако този източен вятър започне да се отклонява към юг, ще трябва да сме колкото е възможно по-далеч в открито море.
Помощникът отвърна покорно, както е редно да се отнасят моряците към началниците си, и след като на свой ред провери признаците за времето, се залови да изпълни заповедта. Докато моряците по рейте свиваха леките платна, жените се отдръпнаха настрана, оставяйки младия командир спокойно да изпълнява задълженията си. Но Уайлдър съвсем не смяташе за необходимо да посвети цялото си внимание на такава банална работа; в мига, в който изрече заповедта си, като че съвсем я забрави. Той стоеше на същото място, откъдето гледката на океана и небето за пръв път бе привлякла погледа му, и продължаваше да наблюдава внимателно състоянието на тези две стихии. Следеше непрекъснато посоката на вятъра, който, макар и да не беше бурен, често връхлиташе върху платната на силни, безшумни пориви. След дълго наблюдение младият моряк си промърмори нещо и закрачи бързо на-пред-назад по палубата.
Все пак от време на време внезапно се спираше за малко и вперваше очи в посоката, откъдето духаше вятърът, сякаш нямаше вяра на времето и се мъчеше да проникне през нощния мрак, за да разпръсне някакво мъчително съмнение. Най-после, след един от резките завои, каквито правеше в единия и другия край на тясната пътека, по която се движеше, той се закова на място. Стоящите наблизо мисис Уилис и Гъртруд можаха да прочетат ясно тревогата, изписана на лицето му, когато той внезапно впи очи в някаква далечна точка сред океана, в посока, точно противоположна на оная, накъдето бе гледал преди.
— Забелязвате ли нещо обезпокоително във времето? — запита гувернантката, смятайки, че огледът му бе продължил твърде дълго и не вещае нищо хубаво.
— При такъв вятър указания за времето не се търсят от подветрената страна.
— А какво наблюдавате толкова внимателно?
Уайлдър вдигна ръка и се канеше да отговори, но внезапно я отпусна.
— Просто така ми се стори! — промърмори той, обърна се кръгом и закрачи още по-бързо по палубата.
Събеседничките му следяха необикновените и явно несъзнателни движения на младия командир с учудване, примесено с известна скрита тревога. Техните погледи също се зареяха над развълнуваната водна шир от подветрената страна, но не видяха нищо друго освен разбуненото море, увенчано с ония гребени от ослепително бяла пяна, които придаваха на тази студена пустош още по-мрачен и страшен вид.
— Ние не виждаме нищо — обади се Гъртруд, когато Уайлдър се спря пак и се взря както преди в привидно пустата далечина.
— Гледайте! — отговори той, насочвайки погледите им с пръст. — Нищо ли няма там?
— Нищо.
— Гледайте към морето. Точно там, където небето и морето се допират, по продължение на оная ивица мъглява светлина, където вълните се вдигат като малки хълмчета. Ето, сега те пак се изгладиха, очите не са ме излъгали. Боже мой, това наистина е кораб!