— Разбира се, по-добре да не беше тук — отвърна лишеният от въображение моряк, за когото имаше значение само положението на непознатия кораб в морето, — а и за самите нас няма да е зле да сме на десетина левги по на изток. Ако вятърът тук продължава да духа от юг-югоизток, ще се наложи да бъдем колкото е възможно по-далеч в открито море. Веднъж се заклещих здравата между нос Хатерас и Гълфстрийма…
— Не виждате ли, че той е на място, където не може и не би трябвало да има никакъв кораб, освен ако не се движи точно по нашия курс? — прекъсна го Уайлдър. — Нито един кораб от което и да е пристанище южно от Ню Йорк не би стигнал толкова на север при такъв вятър, и нито един от Йоркската колония не би се движил на този галс, ако отива на изток, и не би бил тук, ако курсът му беше на юг.
Честният помощник мислеше просто, но беше податлив на доводи, които биха се сторили на читателя малко неясни, защото главата му беше пълна с нещо като океанска карта, до която всеки момент можеше да се отнесе, съобразявайки се надлежно с различните ветрове и посоки на компаса. Когато нещо му се разяснеше както трябва, той бързо се убеждаваше в правотата на това, което говореше младият му началник; така, макар и по природа малко тъп, подчиненият на свой ред също започна да недоумява.
— Наистина много ненормално е този кораб да се намира точно тука! — отговори той, клатейки глава, с което искаше да каже само, че това противоречи напълно на принципите на мореплаването. — Виждам, че сте прав, капитан Уайлдър, но не знам как да си го обясня. Не ще и дума, пред себе си имаме кораб!
— Няма съмнение. Но кораб на твърде необичайно място!
— През четиридесет и шеста година, когато заобиколихме нос Добра Надежда — продължи помощникът, — забелязахме кораб От наветрената страна на носа си, сиреч точно обратно на тоя, който е от подветрената ни страна… Е, видяхме там кораб, който цял час стоя пред носа ни, и след като измерихме азимута, през целия този час не помръдна нито с един градус надясно или наляво, което при лошото време беше, меко казано, твърде необикновено.
— Чудно наистина! — отвърна Уайлдър разсеяно, което показваше, че по-скоро размишлява, отколкото слуша събеседника си.
— Някои моряци твърдят, че около тоя нос се въртял „Летящият холандец“ и често се появявал от наветрената страна на някой кораб и връхлитал върху него, сякаш да го атакува чрез абордаж. Разправят, че много кралски кръстосвачи вдигали екипажите си от сладък сън, когато наблюдателите забелязвали нощем да се приближава двупалубен кораб с отворени оръдейни амбразури и готови за бой батареи. Но този кораб не може да бъде „Летящият холандец“; а ако изобщо е кръстосвач, в най-добрия случай е просто голям военен шлюп116.
— Не — подкрепи го Уайлдър, — в никой случай не е „Холандецът“.
— На тоя кораб няма никакви светлини и изобщо се вижда толкова мъгляво, че не можеш да кажеш кораб ли е или не. Пък и „Холандецът“ винаги се появява от наветрената страна, а непознатият тук се намира точно от подветрената!
— Това не е „Холандецът“ — рече Уайлдър с дълбока въздишка, сякаш току-що се бе пробудил. — Хей, там, на гротсалинга!
Морякът, кацнал на салинга117, се отзова на повикването по обичайния начин, и последвалият кратък разговор по принуда се води повече с викове, отколкото с обикновена реч.
— От колко време виждаш непознатия кораб? — бе първият въпрос на Уайлдър.
— Аз току-що се качих тук, сър, но морякът, когото смених, ми каза, че го видял преди повече от един час.
— А този, когото смени, слязъл ли е вече? Или е оня, който, както виждам, седи от подветрената страна на топа118?
— Това е Боб Брейс, сър. Разправя, че не можел да заспи, затова стои на реята и ми прави компания.
— Прати го долу. Искам да поговоря с него.
Докато страдащият от безсъние моряк се спущаше по въжетата, двамата офицери мълчаха, потънали в размишления върху случилото се досега.
— Защо не си на койката си? — запита Уайлдър малко строго моряка, който, подчинявайки се на заповедта му, бе слязъл на шканците.
— Не ми се спи, ваша милост, та реших да остана още един час горе.
— Вписан си вече в две нощни вахти, защо държиш толкова да постъпиш и на трета?
— Да си призная, сър, откакто вдигнахме котва, ме тормозят предчувствия за нашето пътуване.
Мисис Уилис и Гъртруд, които слушаха този разговор, неволно се приближиха, за да чуват по-добре, и то с такъв интерес, който предизвикваше у тях нервен трепет и ускорение на пулса.
116