— Карай право напред! — обади се спокойният, но властен глас на младия командир. — Готови за прибиране на формарсела… нека остане за малко, докато корабът се отдалечи от отломките… сечете, сечете… бързо, момчета… с брадви и ножове… режете с всичко, изсечете всичко!
Хората, окриляни от надежда, сега работеха енергично и бързо прерязаха въжетата, които все още свързваха повалените мачти с кораба, и „Каролина“, носеща се вече направо по посока на вятъра, като че едва докосваше пяната, покриваща морето. Вятърът вилнееше над водната пустиня така поривисто, като че тътнеше далечна гръмотевица, и с такава сила, сякаш заплашваше да вдигне кораба над самото море. В момента, когато шквалът се приближаваше, един благоразумен и предвидлив моряк бе отвързал въжетата на единственото останало платно и сега освободеният, но спуснат марсел се опъваше така, че заплашваше да повлече със себе си единствената все още здрава мачта. Уайлдър съобрази, че това платно трябва да се махне, тъй като беше абсолютно невъзможно да се закрепи отново. Като повика Иринг при себе си, той му посочи опасността и издаде необходимата заповед.
— Мачтата не може да издържа повече на такива удари — заключи той, — ако падне пред носа, сътресението може да се окаже съдбоносно при скоростта, с която се движи корабът. Трябва да пратите един-двама горе да отрежат платното от рейте.
— Мачтата се огъва като върбов камшик — възрази помощникът, — а и самата й основа е пукната. Много опасно е да пращаме човек, докато около нас вилнеят такива бесни шквалове.
— Може би имате право — отвърна Уайлдър, изведнъж разбрал, че възражението е основателно. — Тогава останете тук, ако ми се случи нещо, постарайте се да закарате кораба до някое пристанище на север, поне до Вирджинските носове; в никой случай не се опитвайте да се приближавате до Хатерас при сегашното състояние на…
— Какво възнамерявате да правите, капитан Уайлдър? — прекъсна го помощникът, слагайки ръка на рамото на началника си, който вече бе захвърлил моряшката си шапка на палубата и се канеше да свали част от връхните си дрехи.
— Отивам да махна марсела от мачтата, иначе ще я загубим, а заедно с нея може да загубим и кораба.
— Виждам ясно това, сър, но мога ли да допусна друг да свърши работата на Едуард Иринг? Вие сте задължен да закарате кораба до Вирджинските носове, а аз — да отрежа марсела. Ако ми се случи нещо лошо, е, запишете го в корабния дневник, като добавите някоя и друга дума как съм изпълнил дълга си. Това е най-подходящата епитафия за един моряк.
Уайлдър не възрази. Той зае пак бдителната си и замислена поза с непринудеността на човек, който твърде отдавна е свикнал да изпълнява сам някои задължения и не се учудва, че и друг разбира тяхната наложителност. В това време Иринг тръгна решително да свърши това, което току-що бе обещал. Минавайки през шкафута на кораба, той се сдоби с подходяща брадва, а после, без да каже нито думица на когото и да било от занемелите, но внимателно следящи го моряци, скочи на фоквантите; всяка нишка на въжетата тук беше опъната до скъсване от обтягането. Опитните очи на наблюдаващите го разбираха какво възнамерява да прави и със същото гордо съзнание за дълг, което го бе подтикнало към това опасно начинание, четирима-петима от най-старите моряци наскачаха на вибленките129, за да се издигнат към небето, където ги дебнеха стотици урагани.
— Слизайте от фоквантите — закрещя Уайлдър през рупора, — слизайте всички освен помощника!
Думите му полетяха нагоре, но не бяха чути от възбудените и оскърбени моряци, които бяха последвали Иринг. Всеки беше така неотклонно устремен към целта си, че не обърна внимание на командата да се върне. След по-малко от минута всички бяха накацали по рейте, готови да се подчинят на сигнала на своя началник. Помощникът се озърна; като видя, че моментът е сравнително благоприятен, удари с брадвата си дебелото въже, с което беше вързан за реята един от долните ъгли на изопнатото до скъсване платно. Ударът подействува така, както когато се изкърти средният камък на лошо споен свод. Платното се откъсна от въжетата си със силен трясък и за миг го видяха увиснало във въздуха пред носа на кораба, сякаш поддържано от криле. Корабът се повдигна на една ленива вълна — влачеща се останка от предишния вятър — и легна тежко върху кипящия й гребен, притискан както от собствената си тежест, така и от засилилите се отново пориви на вятъра. В този критичен момент, докато моряците горе все още гледаха в посоката, накъдето платното бе изчезнало като малко облаче, една от фоквантите се скъса с пукот, който стигна до ушите на Уайлдър.