Джон замълча, за да помисли по този въпрос.
— Е — рече накрая той, — подозирам, че ще говорим за това продължително време. Ще поддържаш ли поне връзка с мен сега?
— Да — кимна Хироко.
До изгарянето на астероида оставаха още две минути. Много хора се изкачиха до най-високо разположената палатка и притиснаха тела към прозрачните стени на обърнатата на юг арка. Леденият астероид вероятно щеше да изгори за една-единствена обиколка по орбитата си, траекторията му беше толкова стръмна. Обект с една четвърт от масата на Фобос щеше да се превърне в пара и след това, когато станеше по-горещо — в кислородни и водородни молекули. Всичко щеше да трае само няколко минути. Никой не беше сигурен как щеше да изглежда този процес.
Започнаха да броят от десет до нула. „Нула!“ — изреваха стотици гърла. За три бездиханни трепетни удара на сърцата не се случи нищо. После бялата топка, която оставяше искрящо ветрило от бял огън след себе си, се появи на югозападния хоризонт. Тя беше по-ярка от всички луни, огледала и звезди, взети заедно. Горящият лед беше така близо, че виждаха бели късове, които политаха към опашката и падаха като гигантски искри. После, извървял едва половината път по небето, астероидът се разчупи на отделни фрагменти и цялата феерия от нажежени до бяло пламъци се понесе на изток, разпилявайки се като шепа едри сачми. Изведнъж всички звезди потрепериха — това беше първата звукова експлозия, която връхлетя върху палатките и ги разтърси. Последва втора и за миг фосфоресцентни късчета заскачаха диво, докато се носеха по небето и изчезнаха зад хоризонта на югоизток. Огнените им опашки ги последваха до Марс, после се стопиха. Изведнъж отново стана тъмно, обикновеното нощно небе се разстла над главите им, сякаш нищо не се бе случило. С изключение на това, че звездите полека блещукаха.
Възцари се пълна тишина. Хората стояха неподвижни на местата си. Какво биха могли да сторят след такова събитие?
Но ето, че Хироко започна да си пробива път сред хората към онази палатка, където бяха Джон, Мая, Надя и Аркадий. Тя се насочи право към Джон. Изправи се с лице срещу него, улови дясната му ръка, вдигна я нависоко и изведнъж извика:
— Джон Буун! Джон Буун!
След това всички подеха този вик:
— Буун! Буун! — а други закрещяха: — Марс! Марс!
Лицето на Джон пламна, както бе пламтял метеорът. Чувстваше се зашеметен, като че къс от горящия лед го бе ударил по главата. Старите му приятели се смееха, а Аркадий изкрещя:
— Реч! — придавайки на гласа си онова, което смяташе за американски акцент. — Реч! Реч! Ре-е-еч!
Останалите подеха този възглас, после известно време шумът замря и всички го загледаха с очакващи погледи.
— Какво мога да кажа аз, приятели? — извика той. — Всичко вече се случи и за него няма думи. Думите се създават, за да описват такива събития.
Но кръвта му бушуваше, пълна с адреналин и щастие; без да желае, думите започнаха да се изливат от устните му, както често се бе случвало по-рано.
— Вижте — заговори Буун. — Ние сме тук на Марс! (Смях.) Това е подарък за нас, голям подарък, причината, заради която продължаваме да отдаваме живота си, за да поддържаме развитието на цикъла. Както в еко-икономиката — каквото вземеш от системата, трябва да бъде балансирано с онова, което й даваш. Да бъде балансирано или да надвишава количеството на полученото, за да се създаде анти-ентропно стремление, което характеризира целия творчески живот и особено първите ни стъпки в един нов свят — място, където не сме привикнали нито с природата, нито сме изградили определена култура, а превръщаме планетата отначало в свят, а после в свой дом. Сега всички знаем, че различните хора изтъкват различни причини за пристигането си тук. Хората, които ни изпратиха на Марс, са били движени от други подбуди и сега започваме да ставаме свидетели на конфликтите, предизвикани от това. На хоризонта се появяват бури, нахлуват метеори, заредени с несъгласие и размирици. Някои от тях ще се сблъскат с планетата, а няма само да прелетят над главите ни като онзи пламък на белия лед преди малко! (Възгласи.) Може да стане неприятно, понякога със сигурност ще бъде непоносимо, но трябва да помним, че тези удари на метеорите обогатяват атмосферата, правят я по-плътна и добавят еликсира кислород към отровния бульон извън тези палатки. Човешките конфликти могат да доведат до същия резултат — да разтопят вечно замръзналия подпочвен слой на нашата социална база, да стопят всички онези вкочанясали от студ институции и да ни оставят сами пред необходимостта да творим, пред задължението да създадем нов социален ред, който е чисто марсиански. Толкова марсиански, колкото Хироко Ай, нашата Персефона5, която сега се върна от реголита, за да обяви началото на тази нова пролет! (Възгласи.) Винаги трябва да имаме предвид живота на децата си, на техните деца и така напред в бъдещето завинаги. Трябва да постъпваме по такъв начин, че да им предоставим толкова възможности — а се надявам дори и повече — от тези, с които разполагахме ние. Да насочваме слънчевата енергия още по-изобретателно, за да обърнем посоката на ентропията в нашия малък кът от вселенския поток.
5
Богиня на плодородието, при идването на която всичко започва да цъфти и зрее (старогр. мит.). — Б.пр.