Не, всъщност не. В Съветския съюз личният живот на хората се контролираше строго. От гледна точка на живота в Америка „пратката“ бе само още един автомобил на магистралата „Фрийуей“, но пътуването до Лас Вегас тук предполагаше да се премине от един щат в друг, за което човек трябваше да има причина. Нищо обаче не беше лесно в смисъла, в който се разбира в Америка.
Имаше и още нещо…
„Ще е по-добре руснаците да не разберат, че е изчезнал“ — мислеше си Мери Пат. В края на краищата няма убийство, ако няма труп, от който всеки да разбере, че някой е умрял. Нямаше да е и бягство, докато те не разберат, че някой от гражданите им се е озовал на неочаквано място. „Колко хубаво би било… но беше ли възможно…?“ — чудеше се тя.
Щеше да е ритник в задника. Но как да стане? Продължаваше да разсъждава върху това, докато почистваше килима във всекидневната с прахосмукачката. А и между другото шумът на прахосмукачката можеше да заглушава бръмбарите, които руснаците бяха сложили в стените. Спря изведнъж. Защо да се лишава от това удоволствие? Двамата с Ед можеха да си говорят с ръце, а играта с подслушването беше като кленов сироп през януари.
Не беше сигурна дали Ед ще се навие. Защо пък не? Той едва ли щеше да измисли подобен план. Въпреки всичките си качества той не действаше като каубой. Талантът и уменията му не подлежаха на съмнение, но той бе по-скоро пилот на бомбардировач, а не на изтребител. Докато Мери Пат приличаше на Чък Йегър в Х-131 или на астронавта Пийт Конрад в лунния модул. Нея просто я биваше повече да поема рискове.
В идеята й имаше също стратегически замисъл. Ако успееха да измъкнат Заека незабелязано от противника, щяха да използват информацията му за продължително време, а това хрумване, ако можеше да се осъществи, беше наистина съблазнително. Не само че нямаше да е лесно, но можеше да предизвика ненужни усложнения, но си струваше да се обмисли, стига да убеди Ед. Нуждаеше се от способностите му да планира операции и да преценява трезво обстановката. Ще се наложи да разчитат на наличните ресурси… Това вероятно щеше да е най-трудното. Но „трудно“ не означава „невъзможно“. А за Мери Пат имаше ли нещо невъзможно?
Не, по дяволите!
Самолетът на „Пан Ам“ се понесе навреме по една от неравните писти на летище „Шереметиево“, прочути в света на авиацията с бабунестата си настилка. Турбодвигателите на огромния реактивен самолет му придадоха необходимото ускорение и той се отдели от земята. Томи Кокс, който бе настанен на седалка 3-А, наблюдаваше с усмивка обичайната реакция при отпътуването на американски авиолайнер от Москва: пътниците изразяваха радостта си с ръкопляскане и подсвиркване. Не че екипажът ги поощряваше. Това бе спонтанен израз на впечатлението, което американците добиваха за съветското гостоприемство. На Кокс му допадаше. Той мразеше хората, които бяха доставили картечниците, покосили четири пъти неговия хеликоптер „Хюи“. Това между другото му бе донесло общо три медала „Пурпурно сърце“. Миниатюрна панделка красеше ревера на сакото му заедно с дубликатите на две звезди. Погледна през прозореца и наблюдава известно време как земята се отдалечава вляво от него. След като чу поздравителния сигнал, извади от джоба си една цигара „Уинстън“ и я запали със своето „Зипо“. Колко жалко, че не можеше да спи или да пие по време на тия полети, но поне не беше гледал филма, който пуснаха, а той не беше никак лош. В този занаят човек се научаваше да се наслаждава на дребните неща. Дванайсет часа до Ню Йорк, но директният полет бе за предпочитане пред междинно кацане във Франкфурт или „Хийтроу“, където се налагаше да мъкне непрекъснато със себе си шибаното куфарче с дипломатическата поща. Разполагаше с пълен пакет цигари и привлекателно меню за вечеря. А и правителството му плащаше да седи дванайсет часа и да дундурка евтиното куфарче. Беше за предпочитане, отколкото да лети със своя „Хюи“ над централните планини. Кокс отдавна се чудеше каква ли важна информация пренася с него. Ако и някой друг се интересуваше, си бе негов проблем.
Райън успя да отхвърли само три страници. Денят не се оказа много продуктивен, а не можеше да се оправдава само с това, че художественият стил изисква да се пише бавно. Езикът му беше литературен. Бе учил граматиката главно от свещеници и монахини и умееше да се изразява добре, макар и не съвсем изящно. В първата му книга „Обречени орли“ всяка по-изящна фраза в ръкописа беше преправена от редактора, което го вбеси, но си затрая. Малцината критици, които прочетоха неговия исторически летопис и написаха отзиви за него, похвалиха доста сдържано неговия анализ и само отбелязаха, че книгата може да служи като учебно помагало за студенти и че не е подходяща за обикновения читател. Успяха да продадат едва 7865 копия, което не беше много за двегодишен труд, но Джак си напомняше непрекъснато, че това бе първият му опит и че друго издателство ще му осигури редактор, който да е негов съмишленик, а не враг. Оставаше му само да се надява.
31
Чарлс (Чък) Йегър, прочут американски летец изпитател, който на 14 октомври 1947 г. преминава за първи път в историята на авиацията звуковата бариера със самолета Х-1. — Бел. прев.