А това си беше истински късмет.
Мери Пат наблюдаваше изражението на съпруга си, а тя знаеше как да чете мислите му. Той предпочиташе да играе предпазливо, но тя бе натиснала чувствителна струна, а той бе достатъчно умен да разбере ползата. Идеята й усложняваше операцията… но не чак толкова. Да се измъкне пратката от Москва само по себе си не беше като да прекараш един ден на плажа. Най-трудно щеше да е да се пресече финландската граница. Винаги бягаха във Финландия и всеки го знаеше. Имаше начини, като най-често се използваха автомобили, в които криеха пътниците. Руснаците трудно се оправяха с подобен номер, особено ако шофьорът имаше дипломатически статут. Тогава международната конвенция ограничаваше възможностите им при претърсването на автомобилите. Всеки дипломат, който желаеше да спечели лесно пари, можеше да пренася контрабандно наркотици — Мери Пат бе сигурна, че някои го правеха, а шансът да ги хванат беше минимален. Но и това не беше изцяло безопасно минаване. Ако Съветите узнаеха, че човекът им е изчезнал, щяха да нарушат правилата, тъй като той притежаваше изключително ценна информация. При нарушаване на дипломатическите правила другата страна просто щеше да протестира, след което щеше да последва публичното разкритие, че акредитиран чуждестранен дипломат се занимава с шпионаж. На Съветите не им пукаше, че ще пострада някой от техните дипломати. Те бяха прословути с това, че жертваха цели армии в името на политически цели и смятаха, че това е цената, която трябваше да се плати. Заради информацията, с която разполагаше Заекът, те нямаше да се поколебаят да пролеят кръв — включително част от собствената си. Мери Пат се питаше дали този човек съзнава на каква опасност се излага и колко страшни бяха силите, срещу които се възправяше. Нещата опираха до там дали Съветите щяха да узнаят какво се готви. Ако не разберат предварително, процедурите им за наблюдение щяха да са предвидими. Но ако ги предупредеше някой, щяха да наложат блокада над цяла Москва.
Но в тайните служби като ЦРУ действаха много внимателно, а имаха и резервни варианти за случаите, когато стане напечено, както и извънредни мерки, някои от които бяха крайни, но доказали своята ефективност. За предпочитане бе да не се стига до тях.
— Приключвам — каза тя.
— Добре, Мери Пат, накара ме да се замисля.
С това мозъкът му започна трескаво да пресява най-различни идеи. „Понякога трябва само да го побутна“ — помисли си Мери Пат, но веднъж насочеше ли го човек в правилната посока, превръщаше се в истински Джордж Патън32 и нищо не можеше да го спре. Зачуди се дали Ед ще може да спи тази нощ. Е, щеше да разбере, нали така?
— Базил те харесва — каза Мъри.
Жените бяха в кухнята. Джак и Дан отидоха до градината уж да видят розите.
— Наистина?
— Да, много.
— Да пукна, ако знам защо — отговори Райън. — Досега не съм свършил никаква работа.
— Твоят колега по стая му докладва за теб всеки ден. Саймън Хардинг е бъдещият шеф, в случай че никой не ти е казал. Затова Базил го взе със себе си на „Даунинг Стрийт“10.
— Дан, мислех, че си от Бюрото, не от Управлението — отбеляза Джак, чудейки се докъде се простираха интересите на аташето по правните въпроси.
— Е, момчетата от царството на свободата са мои хора и аз имам допирни точки с някои от тукашните шпиони.
Дан наричаше момчета от царството на свободата хората от ЦРУ. Джак продължаваше да се чуди към кой клон от правителството всъщност се числеше Дан. Но всичко у него подсказваше, че е „ченге“, ако човек знаеше какво да гледа. Дали не беше някакво сложно прикритие? Не, невъзможно. Дан беше довереникът на Емил Джейкъбс, кроткия и способен директор на ФБР, а това бе твърде далеч от сложно прикритие. Освен това Мъри не разполагаше с агентурна мрежа в Лондон, дали е така?
Дали е така? Нищо никога не е такова, каквото изглежда. Райън мразеше тази страна в работата на ЦРУ, но трябваше да признае, че това държеше мозъка му нащрек. Дори когато пиеше бира в задния двор.
— Приятно е да го чуеш, предполагам.
— Базил не се впечатлява лесно, момчето ми. Но двамата със съдия Мур си допадат взаимно. Харесва и Джим Гриър. Базил цени високо аналитичните му способности, което е съвсем разбираемо.
— Гриър е много умен — съгласи се Райън. — Научих много от него.
— Той е решил да те превърне в една от своите звезди.
— Наистина ли? — Райън понякога се съмняваше.
— Не забелязваш ли колко бързо те бута нагоре? Сякаш си професор от Харвард или кой знае откъде, приятел.
— Не си забравил, че съм завършил колежа в Бостън и университета в Джорджтаун, нали?