— Това писмо е унизително за тях — отвърна Ритър. — Ваша чест, опасявам се, че животът на папата е в опасност.
— Рано е да се каже — възрази Гриър.
— Не и ако не сме забравили кой е начело на КГБ. Андропов е човек на партията и ако проявява някаква лоялност, то тя е към тази институция. Ако се чувстват уплашени или дори само притеснени, ще вземат мерки. Папата им хвърля ръкавица, господа — уведоми заместник-директорът (на операциите) останалите. — Нищо чудно да я поемат.
— Друг папа правил ли е подобно нещо? — попита Мур.
— Да се откаже от поста си? Не, поне аз не си спомням — призна Гриър. — Дори не съм сигурен дали има механизъм за това. Обзалагам се, че не е блъф. Трябва да сме наясно, че е решен да изпълни заканата си.
— Не — съгласи се Мур. — Не може да е блъф.
— Той е признателен на народа си. Не може да не е. Бил е енорийски свещеник в миналото. Кръщавал е децата им, венчавал ги е. Той познава тези хора. За него те не са просто аморфна маса, защото ги е покръствал и погребвал. Това е неговият народ. Вероятно гледа на цяла Полша като на своя енория. Ще им остане ли верен дори с цената на собствения си живот? Може ли да е другояче? — Ритър се наведе напред. — Не става дума за личен кураж. Ако не го направи, ще изложи католическата църква. Не, момчета, той не се шегува и не блъфира. Проблемът е ние какво да правим.
— Да спрем руснаците? — зачуди се Мур на глас.
— Невъзможно — отговори Ритър. — Много добре знаеш, Артър. Когато замислят операция, предпазните им мерки са много по-добри, отколкото на мафията. Колко надеждна е охраната му?
— Нямам представа — призна директорът на ЦРУ. — Чувал съм за швейцарските гвардейци с пъстрите униформи и пики… Не са ли го защитавали веднъж?
— Мисля, че да — отговори Гриър. — Някой се опитал да го убие и те се били в ариергард, докато той се измъквал от града. Повечето от тях били избити, доколкото знам.
— Сега главно позират за снимки и упътват хората към тоалетните — изрече мислите си на глас Ритър. — Но все нещо трябва да има. Папата е твърде изтъкната фигура и не може да не дразни разните откачалки. Ватиканът е на практика суверенна държава. Все трябва да има някои от държавните механизми. Предполагам, че можем да ги предупредим…
— Само ако разполагаме с нещо сигурно, с каквото в момента не разполагаме, нали така? — подчерта Гриър. — Знаел е, когато е изпращал това чудо, че ще раздразни лъва. Каквато и охрана да има, тя вече трябва да е вдигната под тревога.
— Няма начин това да убегне от вниманието на президента. Ще поиска да узнае повече и да му представим варианти за действие. Мамка му, откакто произнесе оная реч за „империята на злото“, няма спокойствие. Ако наистина предприемат нещо, а ние не ги озаптим, ще изригне като вулкана на връх Света Елена. Тук, в Америка, има поне сто милиона католици и повечето от тях гласуваха за него.
На свой ред и Джеймс Гриър се зачуди колко ли далеч ще стигне всичко това.
— Господа, всичко, което имаме засега, е изпратено по факса фотокопие на писмо до правителството във Варшава. Не знаем със сигурност дали в Москва са запознати с него. Нямаме засега някакъв сигнал за реакцията от Москва. Не можем да кажем на руснаците все още, че знаем за писмото. Така че не можем да ги заплашим. Вързани са ни ръцете. Не можем по същата причина да съобщим и на папата, че се безпокоим. Ако Иван реши да действа, да се надяваме, че някой от хората на Боб ще ни предупреди, а и Ватиканът си има собствено разузнаване, при това, както знаете, много печено. Така че всичко, което имаме до момента, е една хартийка с любопитна информация, която вероятно е вярна, но дори това не е потвърдено.
— Значи, да стоим със скръстени ръце и само да умуваме? — попита Мур.
— Какво друго може да се направи, Артър? Иван едва ли ще реагира веднага. Не е в стила му, не и за нещо, което е с толкова сериозни политически последици. Боб?
— Да, вероятно си прав — съгласи се заместник-директорът на разузнаването. — Така или иначе, президентът трябва да научи за това.
— Работата е малко ачик — предупреди Гриър. — Но ще трябва да го уведомим. — Преди всичко той беше наясно, че ако не кажеха на президента и се случеше нещо страшно, щеше да им се наложи да си търсят нова работа. — Ако в Москва има някакво развитие, все ще чуем, преди да стане нещо драстично.
— Добре, мога да му кажа точно това — съгласи се Мур.
„Г-н президент, следим нещата отблизо.“ Приказки от този род обикновено вършеха работа. Мур позвъни на секретарката да донесе кафе. Утре в десет щяха да уведомят президента в Овалния кабинет, а следобед щеше да се състои срещата му с шефовете на другите служби, ДИА19 и АНС20, за да разбере дали те разполагаха с нещо важно по въпроса. По-логично беше двете срещи да станат в обратния ред, но обикновено така насрочваха заседанията.