— Ах, ето и господин Декули — каза Матилд. — Той е сега без перука; да не иска да се добере до поста префект само с големия си ум? Той излага на показ плешивата си глава, изпълнена, както казва, с високи мисли.
— Този човек се познава с цял свят — каза маркиз дьо Кроазноа, — спохожда и моя чичо — кардинала. Той е способен да залъгва всекиго от приятелите си години наред и има двеста-триста приятели. Умее да подхранва приятелството — такава е дарбата му. Ето точно тъй, както го виждате, той кисне окалян пред вратата на някого от своите приятели още от седем часа заранта през зимата.
От време на време той се скарва с някого и съчинява по седем-осем писма, за да изрази сръднята си. После се сдобрява и тогава изпраща седем-осем писма, изпълнени с уверения в приятелските му чувства. Но това, в което той блести най-силно, са откровените и чистосърдечни излияния на честен човек, който не туря нищо на сърцето си. Към този похват той прибягва винаги, когато трябва да поиска някаква услуга. Един от главните викарии на моя чичо разказва възхитително за живота на господин Декули след Реставрацията. Аз ще ви го доведа някой ден.
— Ба, аз много не вярвам на тези приказки; това е професионална завист между дребни хорица — каза граф дьо Кайлюс.
— Господин Декули ще остави име в историята — подзе маркизът, — той създаде Реставрацията заедно с абат дьо Прад и господа Талейран и Поццо ди Борго.
— Този човек някога е боравил с милиони, — каза Норбер — и аз не мога да проумея за какво иде тук да слуша подигравките на баща ми, твърде често нетърпими. „Колко пъти сте предавали приятелите си, драги ми Декули“ — извика му той оня ден през цялата трапеза.
— Но вярно ли е, че е предателствувал? — запита госпожица дьо Ла Мол. — А кой не е предателствувал?
— Как! — рече граф дьо Кайлюс на Норбер. — У вас дохожда този прословут либерал господин Сенклер; и какъв дявол търси тук? Ще ида да поприказвам с него, пък и да го разприказвам; разправят, че бил страшно духовит.
— Но как така го приема майка ти? — запита го господин дьо Кроазноа. — Той има такива чудати мисли, тъй смели, тъй независими…
— Гледайте — каза госпожица дьо Ла Мол, — ето че вашият независим човек се кланя доземи на господин Декули и му улавя ръката. Аз дори помислих, че ще я поднесе до устните си.
— Сигурно Декули е в много по-тесни връзки с властта, отколкото предполагаме — възрази господин дьо Кроазноа.
— Сенклер иде тук, за да влезе в Академията — каза Норбер. — Вижте, Кроазноа, как той поздравява барон Л.
— По-почтено щеше да е, ако коленичеше — възрази господин дьо Люз.
— Драги ми Сорел — каза Норбер, — вие сте умен човек, но вие дохождате от родните си планини; постарайте се да не се кланяте както този велик поет никога, дори ако пред вас е сам бог-отец.
— Ах, ето човека с ненадминатия ум, господин барон Батон26 — възкликна госпожица дьо Ла Мол, като подражаваше леко гласа на лакея, който току-що бе доложил за него.
— Струва ми се, че дори слугите ви се подиграват с него. Какво име — барон Батон! — каза господин дьо Кайлюс.
— Какво значи името — разправяше ми той оня ден — подзе Матилд. — Представете си, че възвестяваха за първи път пристигането на Булонския дук; според мен на хората липсва само малко навик…
Жулиен се отдалечи от канапето. Още доста невъзприемчив към очарователната тънкост на леката подигравка, той можеше да се смее на една шега само ако тя беше разумно обоснована. В одумките на тези млади хора той виждаше само желание да се черни всичко и това го възмущаваше. Неговото провинциално, почти английско благонравие отиваше дотам, че виждаше в това завист, и той безспорно се лъжеше.
„Граф Норбер — казваше си той — изхаби, аз видях, три чернови, докато напише едно писмо от двадесет реда до своя полковник; той не би се помнил от радост, ако през живота си напишеше и една такава страница, каквито пише господин Сенклер.“
Незабелязан поради своята маловажност, Жулиен минаваше от една група към друга; той следеше отдалеч барон Батон и искаше да го чуе. Този човек с необикновен ум изглеждаше неспокоен и Жулиен го видя как се поокопити малко чак когато му се удаде да каже три-четири забавни фрази. На Жулиен се стори, че подобен род ум се нуждае от известен простор.
Баронът не беше остър на думи; нужни му бяха поне четири фрази от по шест реда, за да може да блесне.
— Този човек държи реч, а не разговаря — каза някой зад Жулиен. Жулиен се обърна и се изчерви от удоволствие, когато чу да назовават граф Шалве. Това беше най-остроумният човек на века. Жулиен беше срещал неведнъж името му в „Спомените от Света Елена“ и в историческите откъси, продиктувани от Наполеон. Граф Шалве се изразяваше накъсо; неговите остроти бяха като светкавици — точни, пронизителни, дълбоки. Ако говореше по някой делови въпрос, веднага ставаше ясно, че работата прави стъпка напред. Той внасяше факти — удоволствие беше да го слушаш. Ала в политиката беше безсрамен циник.