— Щом ни напуща толкова бързо, отива при господин Конт27 — каза граф Шалве; и всички се разсмяха.
Сред това общество от няколко безгласни велможи и разни интриганти, повечето похабени хора, но всички надарени с остроумие, които тази вечер прииждаха един след друг в гостната на господин дьо Ла Мол (него го сочеха за министър), се подвизаваше за първи път малкият Танбо. Ако му липсваше още тънкост в съжденията, той се мъчеше да допълни това, както ще видим, с енергичността на изразите си.
— Защо не се осъди този човек на десет години затвор? — говореше той в мига, когато Жулиен се приближи до неговата група. — Влечугите трябва да се хвърлят в дъното на подземията; те трябва да измрат там в мрака, инак тяхната отрова ще стане по-силна и по-опасна. Какъв смисъл има да се осъжда на хиляди екюта глоба? Бил беден — така да е, толкова по-добре; но партията му ще плати за него. Трябва да му наложат петстотин франка глоба и десет години затвор под земята.
„Ех ти, боже милостиви! За кое ли чудовище говори?“ — помисли си Жулиен, като се възхищаваше от необуздания тон и отсечените ръкомахания на своя колега. Със своето мършаво, изпито личице любимият племенник на академика беше отвратителен в тази минута. Скоро Жулиен разбра, че става дума за най-великия поет на епохата.
— Ах, уроде! — извика Жулиен едва ли не гласно и очите му се овлажниха от сълзи на благородно негодувание. „Ах, мръснико такъв! — помисли той. — Аз ще ти припомня тези думи.“
„А ето ти — помисли той — тези изгубени чада на партията, един от водачите на които е маркизът. И този велик човек, когото клеветят, с колко ордени, с колко синекури биха го отрупали, ако се продадеше не казвам на бездарния министър господин Нервал, но на кой и да е от тези горе-долу честни министри, които се изредиха?“
Абат Пирар кимна отдалеч на Жулиен; с него текущо бе разменил няколко думи господин дьо Ла Мол. Но когато Жулиен, който в тази минута слушаше с наведени очи оплакванията на един епископ, се освободи най-сетне и можа да се приближи до своя приятел, абатът се намираше в плен на малкия отвратителен Танбо. Това уродче мразеше абата като виновник за облагодетелствуването на Жулиен и тъкмо затова бе дошъл да му се умилква.
Кога ще ни освободи смъртта най-сетне от тази стара мърша? С такива изрази с истинска библейска ярост този дребен литератор говореше в тази минута за почтения лорд Холанд. Той имаше това достойнство, че знаеше отлично биографията на живите хора и току-що бе направил един бегъл преглед на всички люде, които можеха да разчитат на някакво влияние под скиптъра на новия английски крал.
Абат Пирар влезе в един съседен салон; Жулиен го последва.
— Маркизът не обича драскачите, предупреждавам ви; това е едничката му антипатия. Изучете латински, гръцки, ако можете, историята на египтяните, на персите и т.н. — той ще ви почита и покровителствува като учен. Но само да не се излъжете да напишете, па макар и една страница, на френски, още повече върху някой важен въпрос, който надвишава общественото ви положение — той веднага ще ви нарече драскач и ще ви вземе на око. Как може, щом живеете в двореца на един голям велможа, да не знаете знаменитата фраза на дук дьо Кастри за Даламбер и Русо: „Тия Искат да разсъждават за всичко, а нямат хиляда екюта годишен доход!“
„Тук всичко се знае — помисли Жулиен — също както в семинарията!“ Тон беше написал осем или десет доста високопарни страници: това беше някаква възхвала на стария полкови хирург, който, както казваше той, беше го направил човек. „Тази тетрадчица — възкликна на себе си Жулиен — винаги съм държал под ключ!“ И тозчас се изкачи в стаята си, изгори ръкописа и се върна в гостната. Блестящите негодници бяха вече изчезнали, останали бяха само гостите с ордени.
Около трапезата, която слугите преди малко бяха донесли наредена, седяха седем-осем жени — много знатни, много благочестиви, много надути, на възраст от тридесет до тридесет и пет години. Блестящата маршалка дьо Фервак влезе, като се извини, че иде толкова късно. Минаваше полунощ; тя седна на трапезата до маркизата. Дълбоко вълнение обхвана Жулиен: тя имаше очите и погледа на госпожа дьо Ренал.
Групичката на госпожица дьо Ла Мол беше още доста людна. Тя и нейните приятели се подиграваха с увлечение над нещастния граф дьо Талер. Той беше единствен син на този знаменит евреин, известен с богатството си, което беше придобил, като заемаше пари на кралете за война срещу народите. Евреинът, наскоро умрял, беше оставил на сина си сто хиляди екюта доход на месец и едно име, уви, премного известно! При такова изключително положение на човек са нужни простосърдечен нрав или извънредно силна воля.