Тя съвсем забрави за предпазливостта. Те говореха много високо; и беше навярно към два часа след полунощ, когато един силен удар на вратата прекъсна разговора им. Беше пак господин дьо Ренал.
— Отворете ми веднага, влезли са крадци в къщата! — каза той. — Сен-Жан е намерил стълбата им тази заран.
— Ето края на всичко — извика госпожа дьо Ренал и се хвърли в прегръдките на Жулиен. — Той ей сега ще ни убие и двамата, не вярва в крадци; аз ще умра в прегръдките ти, по-щастлива в смъртта си, отколкото съм била някога през живота си. — Тя не отговаряше на мъжа си, който се сърдеше, и страстно целуваше Жулиен.
— Спаси майката на Станислав! — каза й той с повелителен поглед. — Аз ще скоча в двора през прозореца на тоалетната и ще избягам в градината; кучетата ме познаха. Свий дрехите ми на вързоп и ги хвърли в градината, щом стане възможно това. Дотогава остави да издънят вратата. Главно — никакви признания, аз ти забранявам това, по-добре е той да подозира, отколкото да знае сигурно.
— Ще се убиеш, ако скочиш! — беше единственият й отговор и единствената и тревога.
Тя се приближи с него до прозореца на тоалетната; после се зае да скрие дрехите му. И чак тогава отвори на мъжа си, който кипеше от гняв.
Той огледа стаята, огледа тоалетната и без да продума дума, изчезна. Тя хвърли дрехите на Жулиен, той ги хвана и се затече бързо към долния край на градината, откъм Ду.
Както тичаше, чу изсвирването на един куршум и тозчас след това пушечен гърмеж.
„Това не е господин дьо Ренал — помисли си той, — той стреля много лошо.“ Кучетата тичаха мълчаливо наспоред него, един втори изстрел строши очевидно крака на едното куче, то заквича жално. Жулиен скочи от стената на една тераса, измина петдесетина крачки под нейното прикритие и хукна пак в друга посока. Той чу гласове, които се зовяха, и видя ясно как слугата, неговият враг, гръмна с пушката си; един чифликчия-наемател също тъй започна да гърми напосоки от другата страна на градината, но Жулиен вече стигна брега на Ду и почна да се облича.
След час той беше на една левга далеч от Вериер по пътя за Женева. „Ако те имат някакви подозрения — помисли Жулиен, — ще ме дирят по пътя за Париж.“
ВТОРА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
СЕЛСКИ РАЗВЛЕЧЕНИЯ
O rus quando etgo te adspiciam!24
— Господинът чака сигурно пощенската кола за Париж? — запита го стопанинът на странноприемницата, където се отби да закуси.
— Днес ли ще замине или утре — все едно — каза Жулиен.
Додето той се мъчеше да си придаде равнодушен вид, пристигна пощенската кола. В нея имаше две свободни места.
— Какво е това? Ти ли си, клети ми Фалкоз? — обърна се пътникът, който идеше от Женева, към оня, който се качваше в колата едновременно с Жулиен.
— Аз мислех, че си се настанил около Лион — каза Фалкоз, — в някоя райска долина край бреговете на Рона?
— Хубаво съм се настанил! Аз бягам оттам.
— Как? Ти ли бягаш, Сен-Жиро! С тази благообразна външност да не би да си извършил някакво престъпление? — каза Фалкоз през смях.
— Та това, ей богу, щеше да е по-добре. Аз, както знаеш, бягам от отвратителния живот, който водят в провинцията. Аз обичах прохладата на горите и полския покой; ти неведнъж си ме обвинявал в романтичност. Никога през живота си не съм искал и да чуя за политика, а ето, политиката ме куди.
— Но от коя партия си ти?
— От никоя, и тъкмо това ме погубва. Ето ти цялата моя политика… аз обичам музиката, живописта; добрата книга е събитие за мене; скоро ще навърша четиридесет и четири години. Колко ми остава да живея? Петнадесет, двадесет, най-много тридесет години. Туйто! Аз предполагам, че след тридесет години министрите ще бъдат малко по-ловки, но също тъй почтени хора, както днешните. Историята на Англия ми показва като огледало нашето бъдеще. Винаги ще се намери някой крал, който ще поиска да разшири правата си; винаги стремежът за депутатско кресло, славата и стотината хиляди франка, спечелени от Мирабо, няма да дават сън на провинциалните богаташи; това за тях ще се нарича либерализъм и обич към народа. Винаги желанието да станат перове или камерюнкери ще пришпорва ултрароялистите. Всеки ще иска да държи кормилото на държавния кораб, защото за това се плаща добре. И мигар там никога няма да се намери скромно местенце за обикновения пътник?
— Разправяй, разправяй какво е станало. Това трябва да е много забавно, като се има пред вид твоят спокоен характер. Да не са те пропъдили от твоята провинция последните избори?