Един възпълен мъж се надигна от мястото си.
— Ваша милост, бих желал да се отбележи в протокола, че аз, Хармън Б. Пасинг, се явявам в качеството си на адвокат на Хелън Чейни.
— Много добре. Дава й се правото да бъде представяна от адвокат. А сега нека мис Чейни заеме свидетелското място.
— Мис Чейни не е тук — намеси се отново Пасинг.
— Какво? — извика съдията.
— Съжалявам, ваша милост, тя не е тук.
— Защо?
Пасинг повдигна рамене.
— Най-малкото, защото не е редовно призована.
— Вчера беше тук.
— Да, ваша милост. И даде свидетелски показания.
— Сигурно е знаела, че ще бъде потърсена и днес.
— С цялото си дължимо уважение към съда ще отбележа, че към нея не е отправена дори формална препоръка да присъства днес тук.
— Мисля, че грешите.
— Съжалявам, ваша милост. Проучих протокола от заседанието много внимателно.
Съдията изгуби контрол над себе си, наведе се над масата, лицето му почервеня:
— Посъветвал сте я да се измъкне, без да понесе наказание за неуважение към съда!
— Бях повикан тук, за да окажа услуга на моя клиентка. Проучих всички факти по делото и доколкото ми беше възможно, запознах мис Чейни със законните й права — отвърна любезно Пасинг.
Съдията се позамисли и насочи гнева си този път към обвинението.
— Мис Чейни трябваше да бъде редовно призована! — После се обърна към Пасинг и ядно изрече: — Предполагам, че вече е извън юрисдикцията на този съд!
— Разбрах, че е в Лас Вегас. Повикаха я по работа.
— Прекрасно. Да чуем сега какво има да каже мистър Олдридж. Мистър Олдридж, заемете свидетелското място.
Пасинг се обади отново:
— Бих искал да бъде отбелязано в протокола, че съм защитник и на мистър Олдридж. За него са, валидни същите съображения, както за мис Чейни. И мистър Олдридж не е тук. Доколкото ми е известно, той също е в Лас Вегас. Мога да уверя съда, че проучих най-внимателно протокола на заседанието и по отношение на мистър Олдридж и като негов адвокат му обясних, че не е редовно призован, нито му е препоръчано да присъства на заседанията. Казах му, че ваша милост вероятно очаква той да присъства на днешното заседание и сигурно смята, че е редовно призован.
— Защо тези хора не са редовно призовани? — гневно се обърна съдията към обвинението.
— Ваша милост, и аз съм изненадан толкова, колкото и вие. Смятах, че ще бъдат тук — обади се Хамилтън Бъргър.
— Не ви питам какво сте смятал. Питам ви защо се получи така?
— Трудно ми е да ви отговоря. Разполагам с многоброен персонал, който има най-разнообразни задължения. Вероятно това е един от ония случаи, когато всеки мисли, че друг ще свърши работата. Мога ли да помоля съда за кратка отсрочка?
Бъргър се наведе и прошепна нещо на Строн. Той повдигна рамене и разпери ръце в израз на несъгласие. Бъргър продължи ядосано. Строн поклати глава и му отвърна нещо.
Хамилтън Бъргър се изправи отново.
— Ваша милост, мислех, че тези свидетели са редовно призовани. Оказа се, че един от прокурорите, чието задължение е да подготвя делата за съда, е запитал мис Чейни и мистър Олдридж дали ще присъстват днес и те са отговорили утвърдително. Не е искал да притеснява толкова високопоставени личности, като им връчи призовки. Ние смятахме, че свидетелските показания на мистър Олдридж ще бъдат необходими относно покупката на оръжието и изчезването му след това. Истината е, че не отдавахме голямо значение на тези показания, защото не съществуваха съмнения, че оръжието, причинило смъртта, е принадлежало на обвиняемата. Вчерашният обрат беше изненада за нас.
— След всичко, което се случи, тези хора трябваше да бъдат редовно призовани — изръмжа съдията.
Лицето на Бъргър почервеня.
— Разбира се, че можех да им връча призовките, ваша милост, но сметнах, че това вече е направено. От друга страна, на съда беше съвсем лесно и удобно да нареди на свидетелите да се явят и днес. Не приемам, че единствено моята служба трябва да поеме отговорността! След направения пропуск се съгласявам с мистър Пасинг, че тези хора са били в правото си да напуснат щата.
— Съдът не се разпореди, защото сметна, че обвинението е свършило онова, което се очаква от него в подобни случаи! — отвърна кисело съдията.
— Съжалявам, ваша милост! — в отговора на Бъргър прозвуча повече гняв, отколкото разкаяние.