— На десети този месец се е случило нещо, което е дало възможност на Стивън Мерил да получи седем хиляди и петстотин долара. Имам чувството, че си е осигурил и пистолета. Веществено доказателство № 2.
— А веществено доказателство № 1? Как беше включен този пистолет в делото?
— Нали чухте свидетелските показания? — усмихна се Мейсън.
— Не ми помогнахте кой знае колко, мистър Мейсън.
— Ако ми дадете свобода на действие, ще се върна в залата и ще се опитам да разплета това кълбо. Но ако го направя, вероятно председателят на съда ще си помисли, че сте разрешил да се извърши светотатство в съдебната зала.
Съдията замислено потърка брадата си.
— Какво ви кара да мислите, че ще се справите? Обвинението не успя!
— Точно там е въпросът.
— Как смятате да процедирате?
— Ето как! Убиецът на Стивън Мерил трябва да го е познавал добре и щом е бил с него и е знаел за претенциите на Ивлин Бегби и за пистолета. Сигурно е бил човек, на когото Мерил е имал доверие. Той го е убил и е оставил колата на някой черен път. След това е презаредил пистолета и го е подхвърлил в стаята на Ивлин Бегби, така че тя да го открие. После е задигнал калъфката, отишъл е в съседните сгради, които са в строеж, и с бинокъл е проследил откриването на пистолета. Когато тя е тръгнала към мен, а той е бил сигурен, че ще го направи, я е последвал, нахлузил си е калъфката на главата, изплашил я е, и след като я принудил да стреля два пъти напосоки, я е оставил. Знаел е, че ще предупредя полицията. После се е върнал при колата с трупа на Мерил, поставил е калъфката върху главата му и е бутнал колата надолу по склона.
— Чудесна теория, но за жалост не е подплатена с факти.
— Разрешете ми да действам и аз ще се добера до фактите.
Съдията се замисли.
— Ако разкриете какво се е случило, като стриктно се придържате към процедурите на закона, давам съгласието си. Но ако Хамилтън Бъргър има възражения и те са основателни, ще ги подкрепя.
— Благодаря Ви! Мисля, че се разбираме прекрасно! — Мейсън дръпна стола си и се изправи.
— Не съм напълно убеден в това — отвърна кисело съдията. — Поставихте ме в много неизгодна позиция.
— Може да се окаже, че не е толкова неизгодна. Хамилтън Бъргър вече се е накиснал добре и ще се позамисли, преди да предприеме нещо.
Мейсън кимна на Нийли и двамата адвокати напуснаха кабинета, оставяйки съдията объркан, ядосан и разколебан.
20
Съдията Кипън влезе в съдебната зала. От цялото му поведение лъхаше решителност.
— Има ли още данни по делото?
— Ще призова още един свидетел, ваша милост — изправи се Мейсън.
— Да?
— Призовете Оскар Лумис.
Свидетелят пристъпи напред.
— Мистър Мейсън, като ваш свидетел ли призовавате мистър Лумис? — запита съдията.
— Да, ваша милост.
— Продължавайте!
— Мистър Лумис, познавахте ли Стивън Мерил?
— Да.
— Откога по-точно?
— Отскоро. Живеехме в един и същи жилищен блок.
— Познавате ли мистър Хари Боулс?
— Да.
— Откога?
— От два-три месеца.
— Как се запознахте?
— Чрез Стивън Мерил. Двамата бяха приятели. Той идваше често при Стивън, а на девети се премести в един от освободените апартаменти на същия етаж.
— Тялото на Стивън Мерил беше намерено във вашата кола. Преди това вие сте съобщил за нейното изчезване. Видяхте ли мистър Боулс този ден?
— Да.
— Кога?
— Към пет часа. Аз обикалях и проклинах крадеца. Мистър Боулс се появи и ни заговори.
— Какво означава „ни заговори“?
— Ами бях с приятелката си.
— Как се казва тя?
— Руби Инуд.
— Откога я познавате?
— Отдавна. И тя живее в същия блок.
— Какво се случи, след като срещнахте Боулс?
— Ами той подхвърли идеята, че Мерил може да е взел по грешка моята кола и че неговата…
— Ваша милост — намеси се Хамилтън Бъргър, — не разбирам какво цели защитата, но обръщам внимание, че не се представят никакви доказателства. Възразявам срещу казаното от мистър Боулс.
— Възражението се приема.
— Какво направихте след разговора с Боулс?
— Позвъних в полицията и им казах, че може да е станала грешка, не обвинявам никого и ако Стивън Мерил е взел колата ми, вероятно го е направил неволно.
— Останахте ли след това с Боулс?