— Ти за Хокон Магнус ли приказваш? — попита той, а камуфлажното яке веднага схвана казаното и се разхили и той.
— Добре тогава. Ако сте обикновени пехотинци, естествено е да не знаете кой е Принца. Тогава просто предайте съобщението на следващия в йерархията. Дано пицата ви се услади, момчета — махна Хари и се върна при Халвуршен, усещайки погледите им в гърба си.
— Изяж си пицата — Хари подкани Халвуршен, който тъкмо се канеше да лапне огромен залък. — Трябва да се махнем, преди да съм добавил още гадости в биографията си.
Осемдесет и втора глава
Бе най-топлата пролетна вечер досега. Хари шофираше с отворен прозорец и лекият ветрец милваше косата и лицето му. От квартал Холменколен виждаше Ослофиорд, където островите бяха пръснати като зеленикаво кафяви миди и първите платноходки за сезона плаваха към сушата. Няколко абитуриенти с червени шапки уринираха край пътя до боядисан в червено автобус, от чиито тонколони бумтеше музика:
„Won’t You be my lover…“97
Възрастна дама в панталон „голф“ и вързан на кръста анорак вървеше надолу по пътя с блажена, уморена усмивка на уста.
Хари паркира автомобила долу пред къщата й. Не искаше да се качва до самия двор, не знаеше защо точно — вероятно, защото му се струваше по-малко нахално да остави колата си тук, долу. Нелепо, естествено, понеже все пак идваше без предупреждение и без покана.
Бе преполовил пътя към площадката за автомобили, когато мобилният му телефон иззвъня. Обади се Халвуршен, бил в Архива на държавните предатели.
— Нищо — докладва той. — Ако Даниел Гюдесон наистина е жив, със сигурност не е осъден за държавно предателство след войната.
— А Сигне Юл?
— Получила е присъда от една година.
— Но все пак се е отървала от затвор. Нещо друго интересно?
— Нищо. Вече се канят да ме изритат оттук и да затварят.
— Отиди си вкъщи и се наспи. И утре е ден.
Хари стигна до стъпалата и тъкмо щеше да ги изкачи с един скок, когато вратата се отвори. Той застина. Озова се пред Ракел, облечена във вълнен пуловер и сини дънки, със сплъстена коса, а лицето й — още по-бледо отпреди. Потърси в погледа й признаци на радост, че го вижда, но не откри такива. Не долови и неутралната любезност, от която се боеше най-много. Очите й всъщност не изразяваха нищо, каквото и да означаваше това.
— Чух, че някой отвън говори — поясни тя. — Влез.
В хола Олег седеше по пижама и гледаше телевизия.
— Здрасти, слабак такъв — поздрави Хари. — Не трябва ли да се упражняваш на „Тетрис“?
Олег изсумтя, без да го погледне.
— Забравих, че децата не схващат иронията — обърна се Хари към Ракел.
— Къде беше? — попита Олег.
— Къде съм бил ли? — Хари се учуди малко, забелязвайки укорителната физиономия на Олег. — Какво искаш да кажеш?
Олег вдигна рамене.
— Кафе? — попита Ракел.
Хари кимна. Олег и Хари седяха мълчаливо и гледаха невероятното пътуване на антилопата гну през пустинята Калахари, докато Ракел трополеше в кухнята. Мина доста време, докато завърши пътуването и докато стане кафето.
— Петдесет и шест хиляди — обади се накрая Олег.
— Лъжеш — усъмни се Хари.
— Бих рекордите на всички времена!
— Тичай да донесеш играта.
Олег скочи и изчезна от хола, а Ракел влезе с кафето и седна срещу Хари. Той издърпа дистанционното и намали звука от трополящите копита. Накрая Ракел наруши мълчанието:
— Какво ще правиш на Седемнадесети май98 тази година?
— Дежурен съм. Но ако намекваш, че ме каниш някъде, ще преобърна света…
Тя се засмя и махна с ръка.
— Извинявай, просто поддържам разговора. Хайде да говорим за нещо друго.
— Разбрах, че си болна? — попита Хари.
— Дълга история.
— Имаш доста такива в архива.
— Защо се върна? — попита тя.
— Заради Бранхауг. С когото по странно стечение на обстоятелствата разговарях точно тук.
— Да, животът е пълен с абсурдни съвпадения — съгласи се Ракел.
— Толкова абсурдни, че да не можеш да ги пропуснеш и в измислена история.
98
Седемнадесети май е националният празник на Норвегия. На този ден през 1914 година тя става независима държава. — Б.пр.