Хари седна на единствения стол в стаята.
— Името на доктора е Кристофър Брокхард от болницата „Рудолф II“. Свързах се с полицията във Виена и се оказа, че болницата все още функционира. Даже ми дадоха имената и телефонните номера на двайсетина живи хора, работили там през войната.
Тевтонците разбират от архиви, помисли си Хари.
— И започнах да звъня. Мамка му, толкова зле съм с немския!
Смехът на Халвуршен изпращя в колоната.
— Свързах се с осмина души и едва тогава открих медицинска сестра, която се сети за Гюдбран Юхансен. Жена на 75 години. Помнела го много ясно. Утре ще ти дам номера и адреса й. Името й впрочем е Майер. Хелена Майер.
Последва леко прашене и изписукване. После звукът от спирането на касетофона.
Хари сънува Ракел: как лицето й се гушеше във врата му, силните й ръце, фигурките от „Тетрис“-а, които не спираха да падат. Но посред нощ го събуди гласът на Синдре Фауке. Хари дори се взря в мрака с надеждата да различи очертанията на човешко тяло:
— Трябва да откриеш Гюдбран Юхансен.
Осемдесет и четвърта глава
В два и половина през нощта старецът бе паркирал колата до нисък склад за стоки в близка до крепостта улица. По-рано това бе оживена пътна артерия в Осло, но след като построиха тунела за автомобили, тя се превърна в еднопосочна и по нея минаваха с колите си само през деня най-вече хора, работещи на пристанището. И клиенти на проститутките, които търсеха някое необезпокоявано местенце за „сеанса“. Между шосето и водата имаше само няколко складови бази, а от другата страна се издигаше западната страна на крепостта „Акершхюс“.
Ако някой обаче наблюдаваше със светещ далекоглед от пристана „Акер Брюге“, сигурно щеше да забележи същото като стареца: гърба на сив костюм, подскачащ всеки път, когато мъжът в него раздвижваше хълбоци, и лицето на силно гримирана и поне толкова пияна жена, която позволява да я чукат на западната стена на крепостта, точно под оръдията. От двете страни на съвкупяващите се лампи осветяваха каменната стена и зида над тях.
Knegs wehrmachtsgefängnis „Акершхюс“99. Тази вечер вътрешната част на крепостта бе затворена, а дори и да бе успял да се промъкне там, имаше твърде голяма опасност да го открият на самото място на екзекуцията.
Никой не знаеше колко души са разстреляни там през войната, но имаше паметна плоча на падналите в съпротивата норвежци. Старецът знаеше, че поне един от тях е обикновен престъпник, заслужил наказанието си, откъдето и да го погледне човек. И точно тук разстреляха Видкюн Квислинг и другите, получили смъртни присъди на процеса за възмездие. Квислинг седеше на барутната кула. Старецът често се бе чудил дали затова книгата е озаглавена точно така, онази, в която писателят описва подробно различни методи на екзекуция през вековете100. Дали описанието на екзекуцията с аркебуз, тоест разстрел от отряд, всъщност не е описание на екзекуцията на Видкюн Квислинг, тогавашния норвежки министър-председател, през октомври 1945 година, когато изведоха предателя на това място, за да надупчат тялото му с куршуми? Дали наистина, както разказваше писателят, са нахлузили покривало на главата му и са закрепили бяло парче плат над сърцето му като знак за център на мишената? Дали са извикали четири пъти командата, преди изстрелите да прозвучат? И толкова неточно ли са стреляли тези умели войници, та лекарят е бил принуден да проверява със стетоскоп и е повтарял, че осъденият на смърт трябва да бъде екзекутиран отново — и така стреляли четири или пет пъти и смъртта настъпила вследствие от кървенето на многото повърхностни рани?
Старецът бе изрязал описанието от книгата.
Прашният костюм, привършил заниманията си, слизаше по склона към колата си. Жената все още стоеше горе на стената: дръпнала полата си надолу, пушеше цигара, която светваше в мрака при всяко всмукване от нея. Старецът чакаше. После тя стъпка цигарата с тока си и тръгна по мръсната пътека около крепостта назад към „офиса“ си по улиците около „Норгес Банк“.
100
Става дума за книгата „История на зверствата“ от Йенс Бьорнебу, в която той описва начините на екзекуция от древността до наши дни. — Б.пр.