На Хелена започна бавно да й просветва.
— Как да постъпим, Хелена?
Тя не можеше да повярва: Брокхард искаше да използва Урия като заложник, за да я сломи. Колко ли време му е трябвало да измисли пъкления си план? Вероятно седмици наред само е дебнел удобен момент? И какво всъщност иска от нея? Да му стане съпруга или любовница?
— Е? — попита Брокхард.
Мислите й се блъскаха една в друга, опитваха се да намерят изход от лабиринта. Но той бе затворил всички врати. Естествено. Не беше глупав. Докато Брокхард държи Урия в болницата, тя трябва да му се подчинява. Командироването на норвежеца щеше само да се отложи. Едва когато Урия си тръгне, Брокхард няма да има повече власт над нея. Власт ли? Боже мой, та тя почти не познава Урия. И няма представа какво чувства той към нея.
— Аз… — започна тя.
— Да?
Той стоеше наведен напред, силно заинтригуван. Хелена искаше да продължи, да каже онова, което би я освободило от зависимост, но нещо я спря. Само за секунда осъзна какво е то. Лъжите. Лъжа е, че иска да бъде независима, лъжа, че не знае какви чувства изпитва Урия към нея, лъжа, че хората винаги трябва да се подчиняват и унижават, за да оцелеят. Всичко е лъжа. Прехапа треперещата си долна си устна.
Двадесет и четвърта глава
В дванадесет часа Хари Хуле слезе от трамвая до хотел „Радисън САС“ и отбеляза, че ниското предобедно слънце за миг се отрази в прозорците на общежитията на Държавната болница, преди отново да се скрие зад облаците. Отиде до кабинета си за последен път. Каза си: за да поразтребя, да проверя дали съм взел всичко. Но малкото му вещи се събраха в найлоновата торбичка от „Киви“, с която се прибра вчера. Коридорите бяха пусти. Свободните от дежурство си седяха вкъщи, за да приготвят последното парти на това хилядолетие. Върху облегалката на стола висеше една серпентина като спомен за вчерашния прощален купон, организиран, естествено, от Елен. Сухите думи за сбогом на Бярне Мьолер не се връзваха особено сполучливо с нейните сини балони и накичената със свещи торта, но кратката му реч прозвуча много приятно. Навярно шефът на отдела се досещаше, че Хари никога няма да му прости, ако думите му прозвучат високопарно и сантиментално. А Хари трябваше да си признае, че като никога се почувства малко горд, когато Мьолер му честити поста на старши инспектор и му пожела успех в ПСС. Дори саркастичната усмивка на Том Валер, скептично поклащащ глава от публиката в дъното на помещението до вратата, не успя да вгорчи преживяването му.
С днешната си разходка до кабинета май целеше да поседи за последен път в скърцащия, разнебитен канцеларски стол в стаята, където прекара почти седем години. Хари се опита да се отърси от тези си мисли. Дали цялата тази чувствителност не е още един знак, че остарява?
Хари се качи на колата и пое към къщи. От началото на XX век работници обитаваха повечето жилищни сгради в тясната уличка и те не бяха от най-добре поддържаните. Но след като цените на жилищата се повишаха и младежите от средната класа, чиито средства не позволяваха да живеят в луксозни квартали, се изместиха тук, уличката освежи вида си. Сега имаше само един жилищен блок с неремонтирана фасада през последните години: номер осем. Блокът на Хари. Това не го притесняваше.
Заключи входната врата и отвори пощенската кутия до стълбището на партера. Оферта за пица и плик от общинския касиер в Осло. Хари веднага се досети, че го подканят да си плати глобата за неправилно паркиране от миналия месец. Проклинаше късмета си, докато се качваше по стълбите. Купи си петнадесетгодишен форд „Ескорт“ на нищожна цена от някакъв на практика непознат чичко. Малко ръждясал и с изхабен съединител, но пък с шикозен сгъваем покрив. Досега обаче имаше повече глоби за паркиране и сметки от сервиза, отколкото вятър в косите. Освен това този боклук не палеше лесно, затова се налагаше да паркира под наклон, за да може после да го подкара.
Заключи вратата на апартамента си. Представляваше спартански обзаведено двустайно жилище. Подредено, чисто и без килими на лъснатия паркет. Единствените украшения на стената се свеждаха до снимка на майка му и Сьос и плакат за филма „Кръстника“, който отмъкна от кварталното кино като шестнадесетгодишен хлапак. Никакви цветя, свещи или сладникави фигурки. Веднъж закачи на стената табло, където мислеше да залепя пощенски картички, снимки или мъдрости. Видя такива табла в домовете на познати. Скоро откри, че нито получава картички, нито прави снимки. Тогава изряза отнякъде цитат от Бьорнебу39: