Той я забеляза, когато понечи да отвори на следващата страница. Усмихна се и веднага остави книгата.
— Добър вечер, Хелена. Не предполагах, че си дежурна тази нощ.
Тя сложи показалец на устните си и се приближи.
— Откъде знаеш кой е дежурен нощем? — прошепна тя.
Той се усмихна.
— Не знам за другите. Знам само кога ти си дежурна.
— Така ли?
— Сряда, петък и неделя, после понеделник и четвъртък. После пак сряда, петък и неделя. Не се плаши, това е комплимент. А и тук човек няма с какво друго да занимава ума си. Знам и кога на Хадлер ще му правят клизма.
Тя се засмя тихо.
— Но не знаеш, че си изписан, нали?
Той я погледна изненадано.
— Командирован си в Унгария — прошепна тя. — В трета танкова дивизия.
— Танкова дивизия ли? Но това е Вермахта. Не могат да ме изпратят там, аз съм норвежец.
— Знам.
— И какво ще правя в Унгария, аз…
— Шшшт, ще събудиш другите, Урия. Прочетох повиквателната. Опасявам се, че не можем да направим кой знае какво.
— Положително има някаква грешка. Трябва…
По невнимание бутна книгата от завивката и тя тупна на пода. Хелена се наведе и я вдигна. На корицата под заглавието „The Adventures of Huckleberry Finn“40, видя нарисувано дрипаво момче на сал. Урия кипеше от негодувание.
— Тази война не е моя — процеди през зъби той.
— И това знам — тя сложи книгата в чантата му под стола.
— Какво правиш? — сподавено прошепна той.
— Чуй ме, Урия, нямаме време.
— Време ли?
— Дежурните обикалят на всеки половин час. Трябва да вземеш решение, преди да се появят.
Той свали абажура от лампата, за да я вижда по-добре в мрака.
— Какво става тук, Хелена?
Тя преглътна с усилие.
— И защо днес не носиш униформа? — полюбопитства той.
Ето от това най-много се страхуваше. Не я тревожеше, задето излъга майка си, че ще гостува на сестра си в Залцбург няколко дена. Нито че убеди сина на лесничея да я откара до болницата и да чака на пътя до входа. Нито че се сбогува със заниманията си, с църквата и спокойния живот във Вийнервалд. Но се страхуваше да му каже всичко: колко го обича и е готова да рискува живота и бъдещето си заради него. Защото се опасяваше да не греши. Не относно чувствата му към нея, в тях бе сигурна. А по отношение на характера му. Дали ще намери куража и енергията да стори това, което тя ще му предложи? Все пак той съзнаваше, че тази война на юг, срещу Червената армия, не е негова.
— Трябваше да имаме повече време да се опознаем, ние двамата — тя сложи ръката си върху неговата. Той я сграбчи и я задържа.
— Но не разполагаме с такъв лукс — продължи Хелена и стисна дланта му. — След един час тръгва влак за Париж. Купила съм два билета. Там живее учителят ми.
— Учителят ти ли?
— Това е дълга и объркана история, но той ще ни подслони.
— Какво искаш да кажеш, как да ни подслони?
— Можем да останем при него. Той живее сам. И, доколкото знам, не се среща с никакви приятели. Имаш ли паспорт?
— Какво? Да…
Изглеждаше като паднал от Марс: сякаш се чудеше дали книгата за дрипавото момче не го е приспала, дали всичко не е сън.
— Да, имам паспорт.
— Чудесно. Пътуването трае две денонощия, имаме запазени места и съм взела предостатъчно храна.
Той си пое дълбоко въздух:
— Защо точно Париж?
— Голям град е, там не е трудно да изчезнеш. Слушай, в колата оставих дрехи на баща ми, ще се преоблечеш в цивилно облекло. Номерът на обувките му…
— Не — вдигна ръка той и тихият й, припрян словесен поток мигом секна. Тя притаи дъх и се загледа в замисленото му лице.
— Не — повтори шепнешком той. — Глупаво е.
— Но…
Внезапно тя сякаш усети в стомаха си парче лед.
— По-добре да пътувам в униформа — прецени той. Млад мъж в цивилни дрехи само ще събуди подозрения.
Обзета от неописуемо щастие, Хелена не можеше да продума и само стисна ръката му още по-силно. Сърцето и пееше толкова високо и невъздържано, че се наложи да го успокоява.
— И още нещо — каза той и тихо измъкна краката си от леглото.
— Да?
— Обичаш ли ме?