— Първо, ловът по традиция не е спорт за милионери в Норвегия. Пушка „Мерклин“ заедно с оптически мерник струва около сто и петдесет хиляди немски марки, тоест колкото нов мерцедес. А всеки патрон струва деветдесет марки. Освен това елен, прострелян от 16-милиметров снаряд, изглежда като прегазен от влак. Страшно мръсна работа.
— Хо-хо — Майрик явно реши да смени тактиката. Облегна се назад и сложи ръце на голото си теме, сякаш за да покаже, че няма нищо против Хари да го позабавлява още малко. Хари се изправи, свали пепелника от най-горната етажерка и пак седна.
— Не е изключено, разбира се, патроните да са на ревностен колекционер на оръжия, който само е изпробвал новата си пушка, а иначе сега тя стои във витрината на някоя къща някъде из Норвегия и никога повече няма да я използват. Но дали да разчитаме на такъв сценарий?
Майрик местеше главата си наляво-надясно.
— Значи ти предлагаш да тръгнем от идеята, че точно сега в Норвегия има професионален убиец?
Хари поклати глава.
— Предлагам само да се поразходя до Шиен и да погледам мястото. Освен това се съмнявам, че там е бил професионалист.
— Така ли?
— Професионалистите разчистват след себе си. Да оставиш празни гилзи означава да дадеш визитната си картичка. Но дори и собственикът на пушката да е аматьор, това не ме успокоява.
Майрик изсумтя няколко пъти. После кимна.
— Чудесно. И ме дръж в течение, ако откриеш нещо за плановете на неонацистите ни.
Хари загаси цигарата. Venice, Italy44, пишеше на пепелника с форма на гондола.
Двадесет и седма глава
Петчленното семейство слезе от влака и неочаквано цялото купе остана изцяло на тяхно разположение. Влакът потегли бавно и Хелена зае мястото до прозореца, но не виждаше почти нищо в тъмнината, само очертанията на сградите покрай железопътните линии. Той седеше точно срещу нея и я наблюдаваше с лека усмивка на устните.
— Вас, австрийците, ви бива да заслепявате хората — подхвърли той. — Не виждам и една-единствена светлинка.
— Бива ни да правим това, което ни кажат — въздъхна тя.
Погледна часовника. Наближаваше два.
— Следващият град е Залцбург. Намира се точно на границата с Германия. А после…
— Мюнхен, Цюрих, Базел, Франция и Париж. Вече ги изреди три пъти — наведе се напред и стисна ръката й. — Всичко ще се нареди, ще видиш. Ела да седнеш при мен.
Тя се премести, без да пуска ръката му, и леко отпусна глава върху рамото му. Той придоби съвсем различен вид, когато си облече униформата.
— Значи този Брокхард е изпратил нов болничен лист, който важи за една седмица?
— Да, каза, че щял да го изпрати по пощата вчера след обяд.
— Защо удължава престоя ми с толкова малко дни?
— За да може по-лесно да контролира положението. И мен. Всяка седмица щеше да ме кара да му давам достатъчно убедителна причина, за да удължи болничния ти лист, разбираш ли?
— Да, ясно — кимна той и младата жена забеляза как мускулите на челюстите му се стегнаха.
— Хайде да не говорим повече за Брокхард — помоли Хелена. — По-добре разкажи някоя история.
Погали го по бузата и той въздъхна дълбоко.
— Коя искаш да чуеш?
— Която и да е.
Разказите. С тях спечели вниманието й в болницата „Рудолф II“. Толкова много се различаваха от историите на другите войници. Урия разказваше за доблест, приятелство и надежда. Като онази история през нощта, когато се прибрал от караул и заварил пор върху гърдите на най-добрия си другар. Той спял, а животното се канело да разкъса гръкляна му. Разстоянието било почти десет метра, а в бункера с черните стени от пръст — тъмно като в рог. Но той нямал избор, опрял пушката до бузата си и стрелял, докато изпразнил пълнителя. Изяли пора за обяд на следващия ден.
Имаше много такива истории. Хелена не помнеше всички, но се сещаше, че започна да слуша внимателно. Разказваше увлекателно и забавно, а за някои случки се колебаеше дали да им вярва. Но й се искаше да повярва, защото бяха като противоотрова срещу другите истории, онези за безнадеждните съдби и безсмислената смърт.