Червеношийката

Докато мрачният влак бавно се клатеше и друсаше в нощта по скоро ремонтираните релси, Урия разказваше как застрелял руски снайперист в ничията земя, излязъл и направил християнско погребение на атеиста-болшевик с псалми и всичко останало, както си му е редът.

— Можех да чуя аплодисментите от руската страна — разказваше Урия. — Така хубаво пях онази нощ.

— Наистина ли? — засмя се тя.

— По-хубаво от певците, които си слушала в Щатсопер.

— Лъжец такъв.

Урия я привлече към себе си и запя тихичко в ухото й:

Ела на кладата по късна доба и виж как пламък силен аленее. Очаква вярност и във гроба водачът, що победата копнее.

Ще зърнеш миналото наше във пламъка на съскащата клада; народа наш по пътя към целта; как твойте братя в труд и битка страдат.

Във битката на нашите деди загина не един и не една. И хиляди живота си са дали във битката за нашата страна. Ще видиш там и нашите мъже в студа на север къща хранят от тежък труд те черпят сили земята родна, за да бранят.

Ще видиш наши братя с имена прочути, които и след хиляди години тук се помнят и се споменават. Живеят в нас на север и на юг.

Но най-велик е онзи, който издигна аления флаг. И вечно ще го тачим Квислинг45. За него палим огън в този мрак.

Урия млъкна и погледна вяло през прозореца. Хелена разбра, че мислите му отлетяха надалече и го остави на спокойствие. Прегърна го през гърдите.

Трак-трак-трак.

Звукът сякаш идваше от нещо, което тичаше под тях по релсите и се опитваше да ги спре.

Тя изпитваше страх. Не толкова от предстоящата неизвестност, колкото от мъжа, към когото се притискаше. Сега, в непосредствена близост до него, сякаш всичко, което бе видяла и с което бе свикнала от разстояние, изчезна.

Заслуша се с надежда да долови ударите на сърцето му, но поради твърде силното тракане по релсите се наложи да се задоволи само с предположението, че там вътре има сърце. Надсмя се над себе си и по цялото й тяло преминаха радостни тръпки. Каква блажена лудост! Не знаеше абсолютно нищо за него — той бе споменал толкова малко неща за себе си, само тези истории.

От униформата му се носеше мирис на мухъл и за миг й хрумна; че така сигурно мирише униформата на войник, лежал известно време мъртъв на бойното поле. Или е бил погребан. Но откъде се появиха тези мисли? Напоследък бе толкова напрегната, че едва сега забеляза колко е изтощена.

— Поспи си — подкани я той в отговор на мислите й.

— Да — промърмори тя. Стори й се, че чу сигнал за въздушна тревога в далечината, докато светът около нея бавно изчезваше.

— Какво?

Чу собствения си глас, усети как Урия я разтърси и скочи. При вида на мъжа в униформа на вратата първо помисли, че са загубени, че са ги хванали.

— Билетите, ако обичате.

— О — изплъзна се от устата й. Опита се да се съвземе, но усещаше изпитателния поглед на кондуктора върху себе си, докато трескаво ровеше в чантата. Най-после откри жълтите хартиени билети, които купи на гарата във Виена, и ги подаде на кондуктора. Той започна да ги разглежда, люлеейки се напред-назад в такт с движенията на влака. Отне му повече време, отколкото й се искаше.

— За Париж ли пътувате? — попита той. — Заедно ли?

— Точно така — потвърди Урия.

Кондукторът, възрастен човек, ги погледна.

— Не сте австрийци, ако съдя по произношението.

— Не. Норвежец съм.

— А, Норвегия. Там било много красиво, така съм чувал.

— Да, благодаря. Вярно е.

— Значи доброволно сте се записали да се сражавате за Хитлер, така ли?

— Да. Бях на Източния фронт. На север.

— Така ли? Къде на север?

— До Ленинград.

— Хм. А сега отивате към Париж. Заедно с вашата…?

— Приятелка.

— Приятелка, точно така. В отпуск ли сте?

— Да.

Кондукторът продупчи билетите.

— Виенчанка? — попита той Хелена и й подаде билетите.

Тя кимна.

45

Видкюн Квислинг (1887–1945) — норвежки министър-председател, лидер на Националното обединение. — Б.пр.