— Виждам, че сте католичка — той посочи разпятието на верижка върху блузата й. — Също като съпругата ми — облегна се назад и огледа коридора на вагона. После се обърна към норвежеца:
— Вашата приятелка показа ли ви катедралата „Свети Стефан“ във Виена?
— Не. Лежах в болница и за жалост не успях да видя кой знае колко от града.
— Разбирам. Сигурно в католическа болница?
— Да. В „Рудо…“
— Да — прекъсна го Хелена. — В католическа болница.
— Хм.
„Защо този кондуктор не си тръгва“, помисли си Хелена.
Възрастният мъж се изкашля отново.
— Да? — попита накрая Урия.
— Не е моя работа, но дано не сте забравили да си вземете документи, че сте в отпуск.
— Документи ли? — изненада се Хелена. Вече два пъти бе ходила с баща си до Франция, но изобщо не й мина през ума, че им трябват други документи освен паспорт.
— Да, за вас едва ли е проблем, Fraulein46, но за вашия приятел в униформа е крайно необходимо да носи документи, удостоверяващи къде е настанен и къде отива.
— Ама естествено, че имаме такива документи — избухна тя. — Да не мислите, че пътуваме без тях?
— Не, не, разбира се — побърза да каже кондукторът. Само исках да ви подсетя. Едва преди няколко дена… той премести погледа си върху норвежеца, — … хванаха млад мъж, очевидно без разрешение за дестинацията си и следователно го сметнали за дезертьор. Изведоха го на перона и го разстреляха.
— Шегувате ли се?
— За жалост не. Не искам да ви плаша, но войната си е война. А и вие разполагате с всичко необходимо, така че няма за какво да се тревожите, като стигнем на границата с Германия точно след Залцбург.
Кондукторът кимна.
— Благодаря — отвърна Урия.
Кондукторът се изкашля:
— Имах син на ваша възраст. Загина на Източния фронт, до Днепър.
— Съжалявам.
— Да, извинете, че ви събудих, Fraulein. Mein Herr47.
Отдаде чест и си тръгна.
Хелена провери дали вратата е плътно затворена и зарови лице в ръцете си.
— Как може да съм толкова наивна! — хълцаше тя.
— Недей, недей — прегърна я той. — Аз трябваше да помисля за разрешителното. Та аз знаех, че не мога да се движа свободно насам-натам.
— Ами ако им кажеш за болничния лист и им обясниш, че ти се е приискало да се поразходиш до Париж? Той е все пак част от Третия райх, той е…
— Ще се обадят в болницата и Брокхард ще им съобщи, че съм избягал.
Притисна се към него и зарида в скута му, а той галеше кестенявите й, гладки коси.
— Освен това трябваше да се замисля и да си дам сметка, че е прекалено фантастично, за да бъде истина — разсъждаваше на глас той. — Искам да кажа — аз и сестра Хелена в Париж?
Тя долови весела нотка в гласа му:
— Не, може би скоро ще се събудя в болничното легло и ще си помисля: ама че кошмар сънувах! И ще се зарадвам, защото ти ще дойдеш със закуската. Впрочем ти си дежурна утре, нали не си забравила? Тогава ще ти разкажа за онзи път, когато Даниел отмъкна двадесет порции храна от група шведи.
Тя повдигна обляното си в сълзи лице към него.
— Целуни ме, Урия.
Двадесет и осма глава
Хари хвърли бърз поглед към часовника и внимателно увеличи скоростта. Имаха уговорка за четири часа, значи преди половин час. Ако пристигне, след като се стъмни, цялото пътуване ще бъде нахалост. Всички оцелели грайфери на гумите се забиха в леда със стържещ звук. Измина само три мили по криволичещия, заледен горски път, но имаше чувството, че сви от главния път преди часове. Евтините слънчеви очила, които купи от бензиностанцията „Шел“, не му помагаха особено и очите му реагираха болезнено на ярката светлина в снега.
Накрая забеляза полицейската кола с регистрация от Шиен до пътя. Внимателно натисна спирачките, паркира точно отзад и свали ските си от горния багажник на колата. Бяха от производител на ски, фалирал преди петнадесет години. Сигурно по същото време е слагал и ваксата, защото сега представляваше сива, лепкава маса. Той намери пътечката нагоре от пътя към хижата, както му бяха описали. Ските стояха като залепени с туткал към пътеката, нямаше начин да се плъзнат настрани, дори човек и да се опитва. Слънцето грееше ниско над иглолистните дървета. Най-сетне откри хижата. На стъпалото пред входната врата на байцваната в черно къща седяха двама мъже в анораци и едно момче. Макар Хари да не познаваше никакви юноши, прецени, че е между дванадесет и шестнадесетгодишен.