— Виж сам! Нямаш повече власт над мен. Или над Урия.
Брокхард погледна писмото. Кафявият отворен плик не му говореше нищо. Извади листа, сложи си очилата и започна да чете:
Въоръжени сили СС
Берлин, 21 юни
Главнокомандващият на норвежката полиция Юнас Ли ни изпрати молба да ви прехвърлим към Полицията в Осло за по-нататъшна служба. Тъй като сте норвежки гражданин, не виждаме причина да не удовлетворим искането. Затова тази заповед анулира предишната за прехвърляне във Вермахта. Ще получите по-подробна информация за мястото и времето на срещата от норвежката Полицейска служба.
Брокхард не се сдържа и разгледа подписа два пъти. Самият Хайнрих Химлер50! После вдигна писмото срещу светлината. Хелена се обади:
— Позвъни и разпитай, ако искаш, но повярвай ми писмото е истинско.
През отворения прозорец тя чуваше песента на птичките в градината. Брокхард се изкашля два пъти, преди да попита:
— Значи сте писали на шефа на полицията в Норвегия?
— Не аз. Урия. Аз само намерих адреса и пратих писмото по пощата.
— По пощата ли?
— Да. Всъщност не. Телеграфирах им.
— Цяла молба?
— Да.
— Ясно. Трябва да е струвало… много скъпо.
— Да, скъпо беше, но беше спешно.
— Хайнрих Химлер… — промърмори той повече на себе си отколкото на нея.
— Съжалявам, Кристофър.
Пак прозвуча сухият му смях:
— Наистина ли? Не постигна ли точно каквото искаше, Хелена?
Тя се престори, че не чува въпроса, и се насили да се усмихне приветливо.
— Искам да те помоля за една услуга, Кристофър.
— Охооо?
— Урия иска да тръгна с него за Норвегия. Трябва ми препоръка от болницата, за да ми дадат разрешение да напусна страната.
— И сега се страхуваш, че ще откажа да ти дам такава препоръка?
— Баща ти е в управата на болницата.
— Да, бих могъл да ти създам проблеми — потърка брадичката си той. Неподвижният поглед се бе втренчил в точка от челото й.
— И въпреки това не можеш да ни спреш Кристофър. Ние с Урия се обичаме. Разбираш ли?
— Защо ми е да правя услуга на войнишка жена?
Хелена остана с полуотворена уста. Макар и изречена от явно афектиран човек, когото презираше, думата я удари като плесница. Но преди да успее да отговори, лицето на Брокхард се сви, сякаш бяха зашлевили него.
— Прости ми, Хелена. Аз… по дяволите! — Той бързо й обърна гръб.
Хелена изпитваше неустоимо желание да стане и да си тръгне, но не се сещаше за подходящите думи, които биха я освободили. Той продължи с напрегнат глас:
— Не исках да те нараня, Хелена.
— Кристофър…
— Не разбираш. Не го казвам от високомерие, но притежавам качества, които, сигурен съм, с течение на времето щеше да се научиш да цениш. Навярно прекалих, но помни, че винаги съм ти мислил доброто.
Тя се загледа в гърба му. Престилката бе малко широка за тесните му, прегърбени рамене. Сети се за онзи Кристофър, когото познаваше като дете. Имаше красиви черни къдрици и изряден костюм, макар да беше само на дванадесет. Едно лято тя даже бе влюбена в него, нали?
Той въздъхна продължително и потрепери. Тя се приближи до него, но се разколеба. Защо да съчувства на този човек? Е, знае защо. Защото сърцето й прелива от щастие, без да е сторила кой знае какво. А Кристофър Брокхард, който всеки ден през живота си се опитва да насили късмета си, винаги ще си остане самотник.
— Кристофър, трябва да тръгвам.
— Да. Разбира се. Направи каквото е нужно, Хелена.
Тя се изправи и се запъти към вратата.
— А аз онова, което се налага — допълни той.
Тридесета глава
Райт ругаеше. Опита всички ключове на прожекционния апарат, за да направи снимката по-контрастна, но напразно.
Някой се изкашля:
— Изглежда снимката е некачествена, Райт. Не е от прожекционния апарат.
— Вероятно. Това е все пак Андреас Хохнер — Райт заслони очите си с ръка, за да вижда присъстващите. Стаята нямаше прозорци и сега, когато изгасиха светлината, бе тъмно като в рог. Според информацията на Райт тя беше осигурена и срещу подслушвателни устройства, каквото и да означава това.
50
Хайнрих Химлер (1900–1945) — командващ СС, главен организатор на концентрационните лагери в нацистка Германия. — Б.пр.