Тя зачака. После чу как майка й извика:
— Хелена!
Тя стана от леглото, закрепи шнолата, огледа ръцете си и повтори на глас: „Ръцете ми не са големи, ръцете ми не са големи.“ После за последно се погледна в огледалото — бе очарователна! — пое си разтреперана въздух и излезе от стаята си.
— Хеле…
Викът на майка й бързо заглъхна, щом Хелена се показа на стълбищната площадка. Предпазливо премести крак на първото стъпало — високите токчета, с които иначе бягаше надолу по стъпалата, изведнъж й се сториха нестабилни и несигурни.
— Гостът ти пристигна — съобщи майка й.
Гостът ти. При други обстоятелства Хелена навярно щеше да се ядоса, задето майка й подчертава по този начин, че не смята простия чуждестранен войник за гост в дома си. Но сега случаят бе различен и на Хелена й идеше да я разцелува, защото не прояви инат, а все пак излезе и го посрещна, преди Хелена да се появи.
Хелена отмести очи към Беатрис. Старата прислужница се усмихна, но и тя имаше същия меланхоличен израз като майка й. Хелена устреми взор към Него. Зениците му сияеха и сякаш усети как топлината им гори по бузите й; не се сдържа и огледа хваналия тен, току-що избръснат врат, яката с двете „S“ и зелената униформа, толкова намачкана във влака, а сега безупречно изгладена. Той стискаше букет рози — Беатрис вече бе предложила да ги натопи, но той любезно отказа и я помоли да изчака, та Хелена да ги види.
Тя стъпи на следващото стъпало. Ръката й леко се отпусна на перилата. Сега вече бе по-лесно. Повдигна глава и обхвана с поглед и тримата. И разбра веднага, че по някакъв забележителен начин това е най-хубавият миг в живота й. Защото усети какво виждат те и се огледа в очите им.
Майка й виждаше как по стъпалата слиза самата тя, с пропилените си мечти и погубена младост, Беатрис — момиченцето, което отгледа като своя собствена дъщеря, а Той — жената, която обичаше така всеотдайно, че не можеше да го крие зад скандинавска стеснителност и изискани маниери.
— Очарователна си — беззвучно изрече Беатрис.
В отговор Хелена й намигна. И слезе долу при тях.
— Значи успя сам да намериш пътя в този непрогледен мрак? — усмихна се тя на Урия.
— Да — отвърна той високо и отчетливо и гласът му отекна в облицованата с каменни плочи, висока като църква гостна стая.
Майка й говореше с троснатия си, малко писклив глас, а Беатрис прелиташе към трапезарията и обратно като дружелюбно привидение. Хелена не можеше да свали очи от диамантената огърлица на врата на майка си, нейното най-скъпоценно бижу, което се вадеше само в специални случаи.
Майка й направи изключение и остави вратата към градината притворена. Поради прекалено ниските облаци тази вечер едва ли щеше да има бомбардировки. Течението от открехнатата врата люлееше пламъка на стеариновите свещи, а сенките им танцуваха по портретите на сериозни мъже и жени с фамилия Ланг Майка й внимателно му разясни кой как се казва, какво е постигнал и от какво семейство са съпрузите и съпругите им. Урия я слушаше с изражение, което Хелена определи като лека, саркастична усмивка, но в полумрака не съумяваше да го види ясно. Майка й обясни, че се чувстват задължени да пестят ток през войната. Тя, естествено, не спомена нищо за промененото икономическо положение на семейството, нито поясни, че Беатрис е единствената им прислужница, а преди бяха цели четири.
Урия остави вилицата и се изкашля. Майката ги настани един срещу друг в южния край на дългата маса за хранене, а тя самата седна накрая.
— Наистина беше много вкусно, госпожо Ланг.
Вечерята бе съвсем обикновена. Не толкова обикновена, че да се сметне за обидно оскъдна, но не и толкова обилна, че Урия да се почувства като почетен гост.
— Благодарение на Беатрис — припряно обясни Хелена. — Тя прави най-вкусния виенски шницел в Австрия. Опитвали ли сте го преди?
— Само веднъж, доколкото си спомням. И изобщо не може да се сравни с този.
— Schwein51! — процеди майката. — Вероятно е бил приготвен от свинско месо. У дома използваме само телешко. Или пуешко в краен случай.