— Защо не направиш бартер, като помогнеш на тукашната полиция?
— Мамка му! — Юмрукът на Хохнер се стовари върху масата с такава сила, че пепелникът подскочи и наоколо се разлетяха фасове. — Нищо ли не разбираш глупако! Мислят, че съм убил негърчета!
Ръцете му се вкопчиха в плота на масата. Гледаше Хари с широко отворени очи. После лицето му сякаш се пръсна, сбръчка се като спукана топка. Зарови лице в ръцете си.
— Искат само да ме видят на бесилото, нали!
Последва отчаяно ридание. Хари го изучаваше с поглед. Колко ли часа онези двамата бяха държали Хохнер буден тук и го бяха разпитвали, преди да се появи той. Пое дълбоко въздух. После се наведе напред над масата, сграбчи микрофона с едната си ръка, а с другата дръпна кабела.
— Deal56, Хохнер. Имаме две секунди на разположение. Кой е Урия?
Хохнер го погледна между пръстите си.
— Какво?
— Побързай, Хохнер, скоро ще влязат!
— Той… той е един дъртак, сигурно над седемдесет. Виждал съм го само веднъж, при доставката.
— Как изглежда?
— Стар, както ти казах…
— Опиши го!
— Носеше палто и шапка. А и беше в полунощ на зле осветено товарно пристанище. Сини очи, мисля, среден ръст…
— За какво си говорихте? Бързо!
— За какво ли не. Първо говорихме на английски, но сменихме езика, щом разбра, че знам немски. Разказах му, че родителите ми са от Елзас. Каза, че е бил там, в Зенхайм.
— Каква е задачата му?
— Не знам. Но е аматьор, говореше много, а щом се сдоби с пушката, каза, че повече от петдесет години не е пипвал оръжие. Мразел…
Вратата рязко се отвори.
— Какво мрази?
В същия миг усети как някой стисна ключицата му с всичка сила и изсъска в ухото му:
— Какво, по дяволите, правиш!
Хари не отлепи очи от Хохнер, докато го влачеха заднишком към вратата. Погледът на Хохнер бе безизразен, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Хари видя как устните му се раздвижиха, но не чу какво казва.
После вратата пред него се затвори с трясък.
Хари търкаше брадичката си, докато Есайас го караше към летището. Бяха пътували двадесет минути, когато Есайас заговори:
— Работихме по този случай цели шест години. Онзи списък с доставките покрива повече от двадесет държави. Опасявахме се точно от това, което се случи днес: някой да се изкуши да обещае дипломатическа помощ, за да се сдобие със сведения.
Хари повдигна рамене.
— Е, и? Вие сте го заловили и сте си свършили работата, Есайас. Само ви остава да се закичите с медали. Не е ваш проблем какви уговорки се правят между Хохнер и правителството.
— Ти си полицай, Хари, знаеш какво означава да гледаш как престъпниците се разхождат на свобода: тези хора убиват, без да им мигне окото. И знаеш, че ще продължат да правят същото, веднага щом се озоват отново на улицата.
Хари не отговори.
— Разбираш, нали? Добре. В такъв случай имам предложение. Явно ти си получи твоя дял от сделката с Хохнер. Значи от теб зависи дали ще спазиш уговорката. Или ще я нарушиш. Understand — izzit’57.
— Само си върша работата, Есайас, а по-късно Хохнер може да ми потрябва за свидетел. Съжалявам.
Есайас удари волана толкова силно, че Хари подскочи.
— Нека ти разкажа нещо, Хари. Преди изборите през 1994 година, когато все още имахме правителство на бялото малцинство, Хохнер стреля по две чернокожи момичета — единадесетгодишни — от водоснабдителна кула извън училищния двор в едно от гетата за чернокожи. Предполагаме, че зад атентата стои някой от Afrikaner Volkswag. Партията на апартейда. Училището имаше съмнителна репутация, защото там учеха само трима бели ученици. Хохнер е използвал сингапурски куршуми, със същите са стреляли и в Босна. След сто метра се пръскат и пробиват като дрелка всичко, изпречило се на пътя им. И двете момичета бяха улучени във врата и този път по изключение нямаше значение, че линейките обикновено се появяват в гетата за чернокожи повече от час след подадения сигнал.