Той вдигна рамене.
— По време на война се носят всякакви слухове. Лично аз бих се чувствал доста спокоен като пленник на Хитлер.
Оркестърът започна да изпълнява песен на три гласа на чужд език, а част от публиката пееше с тях.
— Какво е това? — попита Урия.
— Вербункош — отвърна Хелена. — Войнишка песен като норвежката песен, която ти изпя във влака. Песните трябвало да вербуват млади унгарци за войната на Ракоци63. Какво те разсмя?
— Какви странни неща знаеш. Разбираш ли и за какво пеят?
— Малко. Стига си се смял — разкиска се тя. — Беатрис е унгарка и ми пееше на унгарски, затова разбирам някои думи. Става дума за забравени герои и идеали и така нататък.
— Забравени — той стисна ръката й. — Точно такава ще бъде и тази война някой ден.
Келнерът, незабелязано приближил се до масата им, се изкашля дискретно, за да даде знак за присъствието си.
— Желаете ли да поръчате, meine Herrschaften?
— Мисля, че да — каза Урия. — Какво ще ни препоръчате днес?
— Hahnchen.
— Пилешко? Звучи добре. Бихте ли ни избрали бутилка хубаво вино? Хелена?
Очите й зашариха надолу по менюто.
— Защо няма цени? — попита тя.
— Заради войната, Fraulein. Цените се променят всеки ден.
— И колко струва пилето?
— Петдесет шилинга.
С крайчеца на окото си Хелена вида как Урия пребледня.
— Гулаш за мен — каза тя. — Току-що вечеряхме, а и съм чувала, че приготвяте много добре унгарски ястия. Няма ли и ти да опиташ Урия? Не е здравословно да се вечеря два пъти.
— Ами аз… — смънка Урия.
— И леко вино — допълни Хелена.
— Два гулаша и леко вино? — попита келнерът и повдигна едната си вежда.
— Сигурно разбирате какво ви поръчах — връчи му менюто тя с ослепителната си усмивка. — Това е всичко, келнер.
Гледаха се в очите, докато келнерът изчезна в кухнята и после избухнаха в смях.
— Ти си полудяла! — смееше се той.
— Аз ли? Не аз те каня на вечеря в „Drei Husaren“ с по-малко от петдесет шилинга в джоба!
Той извади носна кърпичка и се наведе напред над масата.
— Знаете ли какво, Fraulein Ланг? — той внимателно бършеше избилите от смях сълзи по страните й. — Аз ви обичам. Наистина.
В същия миг обявиха въздушна тревога.
По-късно Хелена извикваше в съзнанието си тази вечер и се питаше колко ясно си я спомня, дали бомбите са падали така нагъсто, както й се струваше, дали всички наистина се обръщаха, докато двамата се качваха към средния вход на катедралата „Свети Стефан“. Воал от нереалност обвиваше последната нощ, която двамата прекараха заедно във Виена, но това не й пречеше да стопля сърцето си с мисли за нея в студените дни. А споменът за един и същ, кратък миг от тази лятна нощ веднъж предизвикваше смях, друг път — сълзи, без да разбира защо.
Обявиха тревогата. За секунда целият ресторант замръзна в неподвижна картина, после под позлатените сводове на тавана отекнаха първите ругатни.
— Hunde!
— Scheisse!64 Още е само осем часа.
— Англичаните сигурно са полудели — поклати глава Урия. — Още дори не се е стъмнило.
Изведнъж всички сервитьори започнаха да сноват наоколо, а главният келнер ходеше от маса на маса и издаваше кратки команди.
— Виж — посочи Хелена. — Скоро този ресторант може да е само куп руини, а те мислят единствено как да уредят сметките си с гостите, преди да офейкат.
Мъж в тъмен костюм скочи на сцената, където оркестърът прибираше инструментите си.
— Слушайте внимателно! — извика той. — Молим всички, които са си платили, незабавно да се насочат към най-близкото скривалище в подземието недалеч оттук. Моля ви да бъдете тихи и да слушате внимателно! Щом излезете, тръгнете надясно и продължете двеста метра надолу по улицата. Оглеждайте се за хора с червени ленти на ръкавите, те ще ви покажат накъде да вървите. И запазете спокойствие, има още време, докато самолетите пристигнат.
В същия миг се чу трясък от паднала бомба. Мъжът на сцената се опита да каже нещо, но гласовете и виковете в ресторанта го заглушиха и той се отказа, прекръсти се, скочи от подиума и изчезна.
Хората тичаха към изхода, а там вече се бе насъбрала ужасена тълпа. На гардероба някаква жена викаше:
— Mein Regenschirm! Чадърът ми!
Но не се виждаше никакъв гардеробиер. Разнесоха се нови трясъци, този път по-наблизо. Хелена гледаше пустата съседна маса, където две полупразни чаши с вино се удряха една о друга, когато помещението започнеше да вибрира. При пукването им се чуваше висок тон на два гласа. Две млади жени тикаха към изхода мъртвопиян мъж с туловище като на кит. Ризата му беше разгърдена, а по устните му бе изписана блажена усмивка.
63
Ференц Ракоци (1676–1735) — унгарски аристократ и патриот, водач на унгарската съпротива срещу Хабсбургите; принц на Трансилвания, национален герой на Унгария. — Б.пр.